Протегната ръка... и тишината кънтяща...
Студен и мрачен, подлезът мълчи.
Обител не на богове, а на един от многото събратя
тъй като мен ненужен някога... забравени души...
Той зъзне на картонена постеля
увит в одрипани одеяла,
и оцелява от неделя до неделя
с подхвърленото левче за храна...
Подал монета, плащаш лепта - чиста съвест
и подминаваш, тънещ в своите мечти,
съвсем забравил за човешкото в човека
подминат в улицата, хвърлен да пълзи.
За други... неговите рани
са само грозна гледка в утринта
и даже го винят за собственото отчаяние,
че в слабостта си приютил е бедността...
А демона от миналото буди се
и виждаш се как сам лежиш в калта
ти рожбата на краините квартали
отрекъл собствената си съдба.
Едничка вярна бе останала китарата
и в нощ и през деня ти пя за любовта
изстрадана, възви́шена и яростна,
докато струните не разкървяваха ръка...
Днес, зъ́рна хвърлената там до скитника хармоника
и в радост знаеше защо блести.
Повярвал като тебе, някой ден и той ще си отвори с нея
на битието райските врати...