автор: libra

на баща ми

Къщите всъщност бяха три с един голям двор, който опасваше постройките им и по дължина се разделяше на две части, наречени преден и заден двор.
Предният двор гледаше на изток, а задния, който в случая се явяваше западен, благодарение на разположението си беше огрян от слънце в по-голямата част от деня. По средата на западния двор имаше красиви смокинени дървета и в момента аз стоях точно под тях. Слънцето грееше тихо и ласкаво, а въздухът беше изпълнен с аромата на цъфналата до оградата акация. Тишината нарушаваха само две гугутки, които се викаха една друга нейде из побелелите от цветове клони на дървото. Спомням си как листенцата на акацията различни на брой и събрани в клонка ставаха да си гадаеш с тях на "обича ме", „не ме обича...обича ме, не ме обича и така докато последното листо ти даде отговор. Не се виждаха гълъби, врани или сойки и освен някое и друго подскачащо по земята врабче и двете гугутки нямаше други птици. До северната ограда на западния двор беше цъфнал и тъмно лилав люляк, но люляковото дърво беше още младо и цветът му оскъден, за да може ароматът му да се смеси с този на акацията и да направи въздухът да заблести в бледолилаво. Много обичам люляк и за това направих десетина крачки на изток и отидох в предния двор. Там вече люляковите дървета са много, една трета от оградата е опасана с тях и нежните им цветчета носят аромата на пролет, на прах, на слънце и на детство. Аз съм си дете, де, винаги съм била, въпреки че в рамките на шегата някой би могъл да каже, че колкото повече стават годините ни толкова повече деца ставаме. По цялата дължина на оградата, пръснати като малки светулчици сред зеленината, навред са цъфнали виолетки, а над тях нежно лилави ириси, като пазители са разперили прозрачни цветове и разпръскват дискретно едва доловим аромат, като че ли се страхуват да не натрапят присъствието си на изящните виолетки. Разхождам се бавно и си мисля, че съм уцелила хубаво време, слънчево е и е Великден, а когато Великден се падне през май е особено красиво, тогава цъфтят и момините сълзи заедно с белите кремове, а те са много, и ароматът им е толкова силен, че се разнася из целия двор. Жалко че не виждам никой, всички хора някъде са изчезнали и само многоцветните лалета кимат главици сякаш се радват, че аз съм там. На земята до пейката в потъналата в зеленина градина виждам шарените обелки от черупките на великденските яйца, които като че ли току-що две деца със смях са захвърлили, след като са проверили чие яйце е по-здраво. Минавам покрай люлката завързана по средата на двора, въжетата и се полюшват като от лек ветрец и тихо поскърцват, но тихото, много тихо и едва забележимото разместване на въздуха, което ги кара да се движат не е вятър и аз не знам какво е, и си мисля, дали не съм аз тази която е събудила този свят, мисля си докато отивам към северния край на двора, където има зидана пещ, в която могат да се пекат козунаци. Докосвам сивите и стени и усещам топлата грапава повърхност, а наблизо е разперил клони огромен вишнап, просветва със слънчеви зайчета по тъмнозелените си листа и сякаш говори нещо. Заслушвам се, гугутките сигурно са се намерили вече, тишината властва и само едва доловимото шумолене на листата на дървото разказва за тъгата на това красиво място. И сърцето ми се свива от тази тъга - никъде не видях хора, няма ги хората и няма кой да ми каже, че трябва по-често да наминавам от там. И аз да обещая скоро пак да дойда. Поглеждам на запад, слънцето отдавна е преполовило небесната сфера, време е да си тръгвам, за това отивам отново до западния двор при смокинените дървета, вдъхвам аромата на акацията и се опитвам да го запомня, примижала срещу медните лъчи на отиващото си слънце. След това затварям очи, потъвам в тъмното зад клепачите ми, пътувам, после ги отварям, за да се върна тук, където живея сега.