автор: rumpel

Още духаше вятърът леден
и не беше отминало вчера.
Над реката предпролетен жерав
прелетя, във вира се огледа.

Свечеряваше. Там, край Марица
падна лепкав сумрак, бледочерен.
Ала с грация горда на птица
лунен лъч грабна нашият жерав.

Свърна в ниското, край ракитака,
сред прозрачния плач на върбите,
дето къпеха цвят във водите
в дълго и безконечно очакване.

После плавно крилата разпери
и с луната пое - без посока.
Бързо вписа се сивият жерав
във безмълвния път на Сироко.