(редактирано)
Откъде да започна да разказвам, приятелю?
Май от там, откъдето пораснах.
Аз израстнах на село, при баба и дядо,
във града за деца беше тясно.
А на село – простор, свобода и усещане,
че ме искат и ме обичат.
Мойта баба никак не беше по плетките,
тя четеше все хубави книги.
И ме учеше вечер да се кръстя с три пръста
като гледам на Изток, в небето.
Бог пристигал оттам. После щедро разпръсквал
топлина и любов. И ни светел
по житейския път, а понякога плачел
и си криел лицето от хората.
Баба шепнеше тихо молитви, а в мрака
оживяваха сякаш звездите отгоре.
Отлетяха годините на уютното детство.
Седем малки щастливи джуджета
и в една златонога разголена есен
с меден глас ме разбуди звънецът...
Заживях във града при мама и татко.
Ученичка с буквар и със чанта.
Със безгрижното детство се виждахме рядко
само в дългата лятна ваканция.
А в училище учехме - Бог е за простите хора.
Ний сме силни и можем сами
с две ръце и със ум живота да борим.
Аз навлязох в етапа – борби!
И се борих до кръв – със нокти и зъби,...
като луда се впусках в житейски игри,
а животът ме хвърляше често във ъгъла
на огромния, хлъзгав от страсти тепих.
Аз забравях за болката и се втурвах наново
разярена, "с рогите напред".
Обладана от демони за пари и за слава...
По житейското бойно поле.
Но се сещах за Бога по някое време.
Носталгично, както за първа любов.
Не се молех обаче. Не се молят големите.
Баба спи от години под вечен покров...
Но понякога нощем пристига в съня ми,
Като бяла мадона с усмивка от свян
и ми казва – „НЕ Богу се молиш ти, дъще.
Молиш себе си. Господ е някъде там.
Помири се със Него. Пречупи глупостта си.
Гордост, глупост.. Те са едно.
Събери всички ценности в трите си пръста.
Прекръсти се със тях. Бог е Любов.“