автор: severianin

Живея в шепата на свойто време
и крача бавно по самия ръб.
Не яздя дните,
нямам звънко стреме,
не ме крепи попътен вятър в гръб;

сред нисък хоризонт без връх се движа,
а грапава е слинестата длан
на Битието.
Мъкна своите грижи,
през сумрака към идващото взрян.

Къде отивам и защо – не зная,
полека губя сили, но вървя,
не прося съжаление назаем,
препъна ли се – падам и кървя.

И както всички – бавно, търпеливо
преодолявам дните си напред.
В живота няма чернови.
На живо
изписвам всяка дума, всеки ред

и мъкна тъй на дните си хомота,
и личното си щастие кова.
Уж търся линията на живота –
била най-дълга, казват.
Затова...

Не случих линията на парите,
а дирята на любовта изтрих
с надеждата и вярата.
И трите
сега присъстват само в моя стих.

Но странна е дланта на времената –
гадая откъде и докъде
минава дирята ми на земята
и всеки ден какво ще ми даде;

какво ли значи тук чертата коса,
пресякла моя път?
А хълмът бял
какви ли изпитания ми носи?
Аз вече твърде дълго съм вървял

и знам – по шепата на мойто време
едва ли ще отгатна някой ден
какъв ли ще е жребият ми земен,
какво ли е орисано на мен,

ще ме настигне ли сред път доброто
и как – късмет ли? – да го назова...
Но търся линията на живота.
Защото е най-дълга.
Затова!