автор: penkastefanova

...

Помогни ми, небе!
Умориха ме
                 вечните свлачища.
Нямам пристан
за водните кончета привечер.
От оная върбичка отдавнашна,
                      крехка и плачеща
все им вия Христови венчета
                              за гривите.
А пък те си отлитат прозрачни
             в прозрачните утрини.
Само въздухът има, може би,
                           туй странно усещане,
че е люшкал една безтегловност невидима
                                  в скута си,
без дори да докосне на зримото
                                      свещника.
Помогни ми небе! Да обяздя
                   най-кроткия облак
и след водните кончета - някъде -
             да се слея с прозрачното.
Нека всички отсам да си мислят,
                              че земята е обла,
а нещата от другата нощ
               непременно са мрачни!
Само ние ще знаем,
                че има и друга реалност
и друга една нереалност
                          тук някъде има.
Небе, само ти ме докосваш
                       с неща изначални
и венчални неща,
                    и венчано презиме.
Помогни ми, небе!
          Маранята отсам е влудяваща
И трепери отвън и отвътре
                       на времето скелетът.
Ако има изобщо надежда, небе,
                                     се надявам
твоите вятърни мелници само
                             класа ми да смелят.
И по твоите друмища да се разпилее
                                мливото ми,
за да има храна и за водните кончета
                                               привечер.
А пък аз ще стоя на терасата
                    и от ръба на кълбото
неземната своя земя
                     ще поливам.

04. 07. 2013          На брат ми. С обич!