автор: jantreya

Няма сняг, няма слънце, няма синьо небе.
Само сиво, безлично и тъжно.
Мина празникът, който даже празник не бе,
а по замисъл беше си длъжен.
Януари захапа парченце живот,
но е болен и дъвче на сила.
Странен вирус ме мачка на пюре като плод
и съм скапана, мека, унила.
Спешна работа нямам и просто лежа.
Симпатично романче в ръката ми.
Не мечтая. Чета романтична лъжа,
просто дъвка- копнеж за душата.
И унася ме кротичко мечешки сън.
И потъвам в приятна отмала.
Без да мисля снега и живота навън,
цяла зима така бих проспала.
Сън без сънища, равен почти на смъртта.
Ще се храня от себе си дълго.
Ще изгарям тъгите, мечтите, плътта
и надеждите мои излъгани…
А напролет ще цъфна - ей тъй изведнъж-
като стара, но силна череша,
с малко цвят, но уханна след първия дъжд
и зелени коси ще разреша.