Защо да ти вграждам сянката
във стиховете си бели
и хитро да те примамвам
да си напуснеш постелята?
Безплътен вятър – да виеш
на таласъмено място,
дето ми пие силата
градеж от думи неясни.
Денем го слънце огрява –
смело по него пристъпям,
нощем сам се събаря
и ме отпраща в пъкъла.
А там се вихрят змейове,
бродници, самовили,
кавали изкусно пеят
до други сенки зазидани –
злочесто пищят и викат
и люти клетви изричат...
...Новородените стихове
на бели чешми приличат…
Повярвай, не ми е нужно
сянката да ти вземам.
Достатъчно ми е, сутрин,
да ти оправям постелята.