автор: Mariamrad

Някъде, в царство ледено имало Планина -
властна и страховита, но ... свещена била.
Там - под нейните неми, непристъпни скали,
aз във края на дългия път те открих.

И не е само приказка тази призрачна степ,
щом сега припкам дива и политам към теб,
щом преминах през всичките тилилейски гори,
а духът ми ... кошутено, спотаено гори.

Няма, няма царкиня от незнайна страна,
дето може да срине обичта ми сега!
Нито вярвам в магии, във студени сърца ...
Огледалото криво в този миг се изсмя:

"Тичай, Гердо, наивнице - дърпай свойта шейна!
Твойте детски измислици пръснах в рой стъкълца.
Грозна и уродлива ще те вижда - с очи,
за които далечна... непозната ще си.

Във зеницата врязано даже малко парче
ще остави белязано твойто нежно момче,
ще прореже завинаги най-горчиви бразди...
Не разбра ли, безсилна си пред стъклата-игли!

Като зла орисия, като душна мъгла,
разкривените образи упояват ума.
Паметта умъртвена никога не гнети.
Той безчувствен е вече. И глупачка си ти!"

Вледеняваща логика! Отрезвява... Нима?
Не! Сърцето не вярва в огледална игра.
И най-мрачния път се огрява в зори.
И в най-пустия кът някой връх вечно бди...

И тогава погледнах тези свѐти скали -
извисени и мъдри, посребрени, добри.
И прошепнах пресипнала, обещах си така...,
че без него не тръгвам... Не се връщам сама!

Върхове-повелители, моля вас от душа -
вий нали сте носители на безкрай Светлина,
винаги сте закриляли този зимен покой,
/а страхува се Снежната, че обича ме той.../

Отвисоко пазете я ... тази луда шейна,
плъзнала се към бездните на безлюдна тъма!
В нея зъзне изгубено мойто мило момче -
със сърце обезлю̀бено, с безразлично лице.

Скрита има в дълбокото чиста перла-сълза.
Само нека отприщи се водопада-тъга!
Да си спомни за сините и безгрижни лета.
И за Коледа истинска със уханна елха...

Аз изглеждам уплашена, ала не е така.
Просто тъй ми е чужда тази ледна земя.
Затова покажете ми брод към него, към Кай -
да се върне при себе си... мен и родния край!

Ако тази царкиня - тази снежна жена -
знае хитрости хиляди да примамва така,
мойто бледо, изстрадало, неспокойно момче
е навярно забравило как да бъде дете.

Той отвикнал е вече да се смее в захлас.
Всички песни пресекнаха само с нейния глас...
Но цариците с мнима и преходна красота
мигом губели силата щом изгрее деня.

Осенена се втурнах напосоки в нощта
и пред накакъв замък, и пред хладна врата
хлопах дълго, измъчено - дълго плаках без глас.
Мислех, може би близо е ...Тя - Кралицата "Мраз".

И го виждам през процепа - сред висулки от лед -
вцепенен, непомръдващ - все така смъртно блед.
Блъснах портата, хлипаща... с подкосени нозе.
Разберете, че нямаше кой сега да ме спре!

Осъзнавах, че няма нищо смисъл сега -
всички притчи премъдри не помагат в скръбта.
Даже думите вятърни да не стигнат до теб,
само да те прегърна, да съм близо поне...

Ех, приятелю свиден, мой безценен другар,
ний отдавна сродихме и съдби, и товар.
Ти си Кай в заточение... Опомни се сега!
От деца сме обречени с теб - ръка за ръка.

Ти, любов злато-сърмена, та това не си ...ТИ! -
с тези тънки, изпънати и сурови черти.
И с напрегнати скули. Изсушен. Онемял.
Без живеца. Без слънцето... Как не си полудял?

Чакам, чакам притихнала цяла вечност така.
Чакам гнилото, кривото - за да рукне сега.
И потръпвам... Но нищо. Всичко тука мълчи.
Гледат ме заплашително тези страшни стени.

Пак се взирам в очите ти, в твойта бисер-душа,
но през кривата лупа ти не ме разпозна.
В тези скрежни покои на забрава и мрак,
как ще помниш за Герда и за радости... Как???

Ето, тук съм. Пристигна твойта плаха сърна -
смела в свойта несигурност. Хайде, с мен у дома!
Стъкълцето си криво отрони, извади....
Знам, не стигат единствено мойте топли сълзи.

Аз порои изплаках - заледиха се те.
/В тази пустош замръзва всяко тъжно море/.
Но реките на Герда - милиарди дори
няма как да заместят твойте светли сълзи.

Няма как да изплача вместо тебе, уви
стъкълцето.... А искам! Затова ме боли.
Ала само едничка твоя капка... ЕДНА -
ще развърже магията. Ще обърне света.

И тогава погледнах пак онези скали
благородни и мощни, величави, добри.
Ах, какво Просветление върховете заля!...
Отразено лъчение тихо там засия.

Твоят поглед невиждащ озари се за миг.
Ти за пръв път ме зърна... даже се изуми.
И протегна към мене вкоченена ръка.
Аз не знаех да вярвам ли... Как се случи това?

И заплака за мене. За Сърцето!... За нас.
За завоите остри с бариери от мраз.
Чу словата ми сякаш. Аз залитнах... Кай, спри!
Виж! Във мен ли се врязоха твоите детски сълзи?!

Сякаш в моето тяло издълбаха бразда,
сякаш в мене потече твойта пълна вода.
И стопяват се бавно мойте болки от лед.
И изникна от камъка ... весел, благ слънчоглед.

После рукнаха снежници, всичко се оживи -
даже ледника древен трогна ти до сълзи,
даже мощните зъбери, тези страшни скали
някак меки изглеждат и... приветливи. Дали?

Мойта детска измислица не е просто лъжа,
а зловещата приказка се оказа добра.
Аз не знаех, че имало... че възможна била
толкоз много преливаща Радост и Лекота!

Някога, в царство ледено плакала планина.
Плакала с най-човешката, най-свещена сълза.
А от нейните чудни, непристъпни скали
заизвирали ручеи...
                              Ти повярва, нали?