Kогато падам леко от небето,
ще бъдеш ли ела отдолу,
протегнала зелените неврони
за скъсано дихание на облак.
Ще се наметнеш ли почти суетно -
Как бялото, да знаеш, ти отива.
И ми изсвириш ветровити ноти,
разчетени в пейзажа зимен...
Настръхнали иглите да пробождат
най-меката ми тишина с клетва...
Когато свободата ми прохожда,
марионетно е чуплива без въжета.
А после? Няма нужда да ме лъжеш.
Бездруго ароматът на смола опива.
Премръзнала ще те обвивам топло,
докато се стопя и ме изпиеш.