автор: severianin

Животът ме целуна по челото
и като птица в мен запърха лудо
сърцето ми износено. Защото
да си белязан в своя път е чудо.

И аз си купих шарени балони,
взех розовите очила от скрина
и оседлах конете ветрогони.
Жадувах път! Мечтаех да замина!

Очаквах чудеса!
Но вихър скърши
цветята пролетни със ярост лиха
и пътят ми, преди да почне – свърши.

А небелязаните продължиха...

Те имаха и ветрове в платната,
те плуваха с теченията мощни...
Те, небелязаните, са оттатък,
а аз, белязаният, чакам още.

Наистина, животът ме целуна,
но след това с петата си ме смачка,
и град ме брули, и ме вя фъртуна,
и днес съм стара счупена играчка.

Животът всяка сутрин ме целува,
но аз не чакам вече път и чудо,
защото остарях.
И ми се струва –
целува ме с целувката на Юда.