автор: TeaNicolaeva

Тук отгоре, където са звездите, градът се виждаше като на длан. Все едно гледаш коледна елхичка, с малки и големи светлини - червени, жълти, сини и зелени.
Виждаха се улиците, фенерите пред магазините, хората, които бързаха по улиците в празнично, коледно настроение. Аз съм малка Звездичка и всичко ми беше интересно. Към полунощ, когато градът заспиваше след дългия зимен ден, се случи нещо невероятно. Тази нощ наистина беше по-особена, защото пред мен, като насън, се сбъдна една красива приказка. Разхождах се по улиците в тихата нощ, в къщите горяха камини, а дечицата, получили своите подаръци, вече се унасяха в сън, прегърнали кое кукла, кое камионче, когато вниманието ми беше привлечено от странен шум. Огледах се и видях... О, видях... Зад витрината на един магазин ставаше нещо. Беше много красив магазин за дървени играчки. Такъв нямаше доскоро в моя град. Доближих се близо, близо... Върху голяма дървена поставка бяха подредени, като в миниатюрен град, дървени къщички върху улици от цветна хартия. Дървени влакове се движеха по дървени релси, а камиони във всякакви цветове бяха строени като на парад. Като че ли целият град се готвеше за празник. На дървения площад грееха четири големи червени свещи с ангелчета на тях. По улиците се разхождаха войници с дървени пушки, кукли в най-пъстрите дрехи на света, дошли от цял свят. И всички тихичко си шушукаха в очакване на дванадесетия час. На една от полиците, напълно отделно от града, кой знае защо, стояха момче и момиче не от дърво, а от порцелан. Той беше облечен в синьо палтенце и светло-сини панталонки, а тя... Тя беше много красива в розовата си порцеланова рокля и сребърните си пантофки. Дочух разговор. Момчето я молеше:
- Моля те Жосефин, нека да слезем долу при другите! Виж колко е весело!
- Не искам и да чуя за това - дръпнато му отговори розовата кукла. - Тук имаме на разположение красива маса, подредена за празник, и можем спокойно да си останем двамата.
Момчето я погледна тъжно и тежко въздъхна. Той обичаше да говори с много хора, обичаше да се радва с всички на празник, но твърде много обичаше Жосефин, за да й се противи. И както си стояха, един дървен лакиран камион се доближи до тях. Поклони се в реверанс на дамата в розово и каза:
- Изпратен съм официално от кмета на нашия град да ви поканя на коледното тържество.
Момчето се опита да каже, че те нямат нищо против, но розовата Жосефин го дръпна рязко и се сопна на камиона:
- Нямаме нужда от вашата покана! Вие, прости дървени играчки, не сте достойни за нашата класа и стил на фин костен порцелан!
Камионът нищо не отговори, само си помисли колко прекрасна изглеждаше тя, но колко лошотия се криеше зад тази красота. И си тръгна, поглеждайки със съжаление към момчето.
Долу, в града, празникът беше в разгара си, а горе, на полицата, две самотни фигурки стояха така цяла нощ. Момчето вече не говореше, само стоеше и тъжно си мислеше защо Жосефин е толкова студена към другите, може би и към него. Може би тя не го обичаше, а просто пътят към магазина ги беше събрал заедно. Изведнъж той скочи на по-долната полица и се обърна към нея:
- Жосефин, аз отивам долу, на площада, там където всички се радват заедно, там където наистина е Коледа. Ела с мен!
- Сбогом и повече не се връщай! – процеди тя. – Виждам, че погрешка са те направили от порцелан, ти заслужаваш да си направен от просто дърво.
Момчето се насълзи. Той беше очарован от нейната красота, но повече не можеше да издържи на грозотата, която цареше в нейното сърце. Слезе на площада. Там беше някак топло. Пет минути преди полунощ дървените строители направиха пътека в четири посоки към свещите. С техните „прости” цветове, както казваше Жосефин, те засияха в чудна дъга, която освети целия магазин. До момчето се приближи една малка дървена кукла и каза:
- Казвам се Мария! Искаш ли да танцуваш с мен? - и му се усмихна така топло, че неговото сърце се сгря от истинска топлина, която не беше усещал до сега.
Те танцуваха цяла нощ и всички танцуваха докато хоризонтът не започна да сияе.
На сутринта собственикът на магазина отвори рано, защото имаше много бащи и майки, които искаха да купят още подаръци на своите деца. Чу се камбанката на вратата и един татко влезе вътре, като държеше малката си дъщеря за ръка.
- Заповядайте! Заповядайте! – каза собственикът и беше много любезен, защото видя, че те бяха облечени добре и прецени , че таткото ще купи голям подарък на детето си.
Малкото момиченце се запъти към дървения град. Той беше като утринна приказка и най-интересното в него беше порцеланово момче, хванало за ръка дървена кукличка, облечена в обикновени дрехи.
- Татко! Татко! Искам тази кукла! – като сочеше порцелановата фигурка.
Продавачът дойде и много се учуди:
- Много интересно! Имам само две порцеланови кукли, а какво ли прави тази тук, долу. Сигурно някой я е разместил. Ще я кача горе при другата.
Момиченцето погледна жално към баща си :
- Татко, но те са хванати за ръце, сякаш винаги са били заедно. Моля те, купи ми ги и двете!
- Но детето ми, те са толкова,толкова...различни!
- Нищо татко, аз не искам да ги разделям.
Бащата се усмихна :
- Все пак е Коледа, щом това е твоето желание, добре! – и плати на продавача двете играчки.
Изведнъж се чу шум от падане. Всички се обърнаха и какво да видят! От високата полица, стъпилата на криво в яда си, Жосефин беше паднала на земята. Момиченцето се затича и клекна до нея. Тя се беше счупила на парчета. „Имат ли куклите сърца? - помисли си детето. - Моите със сигурност имат, иначе как тогава ще стоплят така ръцете ми!
Продавачът каза:
- Няма страшно, дете! Всъщност тя имаше дупка - и посочи там, където беше мястото на сърцето. - Така или иначе, вероятно никой нямаше да я купи.
Взе една метла и помете порцелановите парчета.
Под елхата на момиченцето стояха, хванати за ръце, порцелановата и дървената кукла. Тя никога не ги разделяше. Играеше си с двете. Никой не си спомняше за Жосефин. Парче дърво, прекрасно в простотата си, беше победило студената красота.
Е, това е ! Понякога ние, звездите, виждаме такива чудновати неща по земята, че няма да ни стигне целият звезден живот да ги разкажем.