автор: atom

Още много слънца ще изкапят по земните скули.
Ще отпивам поредния залез и той ще горчи
от надежда и страх, че все някой от тях ще отбрули
съкровения спомен за твоите светли очи.

От надежда: че тежките мисли ще спрат да скалъпват
от красивите краски в природата – твоя портрет.
И от страх: че ме чака една ужасяваща стъпка
по пътека, която ме води далече от теб.

Още много луни ще избликнат от земния ирис
и от толкова патос небето ще се разтресе.
В натрошени отломки от дните си аз ще съзирам,
че животът е сянка от твоето чисто лице.

И навярно това е достатъчно. Твоята радост
разцъфтява и в мен, посред някой безропотен пласт.
Но усетиш ли някога плаха сълзица да пада
по лицето ти, знай че това съм – в действителност – аз.