автор: Dimi

Деца се взират в небето,
пускат хвърчила да го покорят,
но не може да се покори небето,
то крие тайните си и поставя врати и лостове
да не преминат оттатък.
Първото дете изпуска конеца и другите след него,
прокъсани, хвърчилата се завръщат.
Птицата не си задава въпроси,
не оставя следи и не гледа по-нагоре от плячката си.
Децата отново стягат хвърчилата,
изкачили се нависоко, те почти достигат небето,
храната им е полъхът над долината, а хлябът им - широкият поглед.
Те загребват с гърди синевата му, изпълват крилете със сладост,
и наградата им е красива.
Дори охлювът без да знае къде отива пак насочва антенките си натам.
Децата искат да полетят,
пускат хвърчила, но не както обикновено,
те тичат и връзват четирите посоки на душите си,
но някой се взира в тях.

Има два начина да влезеш в един град.
Майките още жалеят за изгубените си синове.
От най-високата точка на града, от святото му място,
хвърлиха обувките си, за да го завладеят.
А трябваше да летят писма,
послания до всеки един, малък и голям.
Но идват танкове и бомбардировачи
да изпълнят присъдата. А в разказа трябваше да има оптимизъм.

Този град, в който още не съм била, ме вика насън,
и думите, които още не съм му предала, ме изгарят.

Войниците проверяват оръжието си, сериозни и безмилостни.
Сякаш са създадени да убиват, а мишените пред тях са просто кукли.
Въздухът се нагрява и огъва, смачква измеренията,
за да не могат да се разпознаят. Нахална лудост!

Превитите им гърбове, сбърчените им чела се надвесват
като господари над света.
Хвърлят зарове, наддават карти,
погледът им никога не е стигал по-далеч от жаждата им.

Един несъществуващ свят, отминал назад с родния флаг –
сърцето не се дели на две, сърцето всъщност никъде го няма.

Въже над пропаст, но по-високо от очите им
и по-далече от ръцете е спечеленото.
Вървят, а непогребаните протягат ръце.
Как да надвият ветровете на четирите посоки,
ако компасът им е престанал да тупти?

-Дебели глави сте, загубеняци, на какво се надявате? –
крещят и зареждат отново и препречват пътя на историята.
Но това не е кракът на Александър, Цезар, Наполеон, не е на Хитлер.
Чий е този крак тогава?

От вратата плахо надзърта дете, прокрадва ръка за играчката си,
дългите крачоли спъват стъпките му и, преди да достигне ръката му,
залп продира въздуха.

А над главите им същото синьо небе и сутрешно слънце.
Чува се, че щели да ги връщат у дома. Но слухът е сладка лъжа.
Погледът им надменно се рее над пропитата с кръв земя.
Очаква самолетите. Но само те не стигат да надскочат яростта й.
Кой е по-силният сега? Отговорът идва с последната заплата.

О, нека не залича щрихите на гения!
Камък, поставен за преминаване
е онази стена, скрила светлината.
Това крехко стебло, промушило се
през тежкия зид, е дете, което се усмихва.