автор: barona_36

И остани все същата, Поезийо!

Не позволявай разни шарлатани
да изтъргуват името ти свише,
а този, който всъщност ти пристане,
да гасне - цвят на белоцветна вишна.

Събирай ме на своята трапеза,
голяма и неимоверно малка,
със хорица от слава неразглезени
и разделили на душата залъка си.

Заделяй от трохичките за мене
на думите си, смислени и прости.
да осветят срещнощните ми бдения
и обгорят възтънките ми кости.

Но не погребвай светлите миражи,
душата ми, смирена,щом се мята
под дружески или пък огън вражи,
за да превръщаш в мяра самотата.

Когато пък загубя тази сила
света и бял, и чер, да преразказвам,
помилвай ме, тъй както с длан се милва,
дете, укрило мъртво птиче в пазвата...