автор: daro

Ей, море,
нарисувай ми земя
със коси до кръста развълнувани.
Ей, поезийо,
изписукай нотите
от петолиние на птици върху жици;
и възлестите ситни звуци
от мъгливи стълбици на есени.

Не! Не съм поезия.
Хлябът е поезия.
И галюшната ръка
приспиваща детето.
И горестта, с която храним
с филийка и масло
и другото ни чедо.

Аз съм…
зловонната компресия
на въздуха от друга дата.

Вкуси ли връхчето на хляба
издуващ бузите
на упокойния ни свят!?

Ей, отвъдно настоящо,
затръшни му гърлото
на брата ми, близнак
и открехни
портала син и непознат.
И дай му тон –
свръх висок
за недостижима светла песен.

Някакъв подобен знак
долових от гръд на бяла врана,
над рохка пръст
и вълна на Черно…

От огнището остана
въглена един,
с който пръстите си да натрия.
И опушена мечта –
вакумирана стихия.