автор: _katerina_

Мария вървеше бавно по улицата. Наслаждаваше се на топлото юлско слънце. Търсеше вина в себе си, че пак се ядоса на майка си.
Майките са святи, много обич имат към децата си. Различните поколения винаги имат разногласия, но това е нормално. Всяко следващо носи нов прогрес, нови технологии и най-вече ново мислене.
" Благодарна съм, че са ме възпитали такава, каквато съм - си мислеше Мария. Но какво остава в мен - строга дисциплина. Къде е любовта, не е ли тя най-ценна?! "
Не помнеше майка й да я прегърне или да я целуне. Преди две години й подари за коледа комплект хубаво спално бельо и Мария я целуна. Майка й отвърна -
- Благодаря за целувката!
Такива ли дипломатични отношения трябва да има между родители и деца?!
Спомни си преди пет години беше на обучение в друг град и нощуваше на квартира при една възрастна жена. Тази леля Дими така я обгрижваше. Правеше й чай със сладко от праскови, меден сладкиш. Канеше я заедно да гледат семеен сериал по телевизията, толкова топлина имаше в тази жена. Такова внимание Мария не беше получавала. Родителите й я възпитаваха спартански. Когато имаха гости, баща й чукаше по стената или свирваше и тя трябваше веднага да се появи да изпълни нещо. Искаше й се повече обич да получи от близките си, но вероятно това е егоистично желание. Мечтаеше като другите деца да получи подаръци за рождения ден, а на един от тях родителите й се смееха и донесоха мотика. Шегаджии. Какво пък, научили са я да не се страхува от работа и за нея думи като " няма" и " не може" не съществуват.
Телефонът й звънна -
- Да майко, добре . Как си? Сърцето те стяга? Ще дойда, ти си почивай. Гледай си здравето.
Дали сърцата не боледуват от липса на любов...
Понякога изпитваше гняв към майка си и сигурно грешеше. Но не можеше да си отговори защо понякога тази жена изливаше яда си върху нея.
Беше на тринайсет години, когато двете щяха да излизат по магазините. Майка й даде да облича едно зелено костюмче, но Мария беше наедряла. Вече се оглеждаше в огледалото и не се харесваше с него, отказа да го облече. Продължиха препирнята докато майка й взе точилката. Налагаше я, докато се счупи на две. Известно време Мария ходеше насинена като концлагерист. Добре, че белезите бяха по гърба и ръцете, та под дрехите не се виждаха.
Толкова искаше да са по-близки, да са като най-добри приятелки. Но сигурно така трябва. Човек се учи от обкръжаващите го. От едните - какъв да бъде, от другите - какъв не бива.
Горещината пресуши гърлото й и тя си взе сладолед. Вървеше бавно под сенките на уличните дървета, даряващи отморяващ хлад.
Едно момиченце на около пет години се втурна към нея. Беше като малко слънчице със златистите си коси, сплетени на малки плитки. В очите му грееха такива звездни пламъчета.
- Искам да те прегърна! Много си красива! - каза то.
Мария хвърли сладоледа и дари детето с най-топлата и обична прегръдка.
Усмивка грееше на лицето й, а от очите й се стекоха две парещи сълзи.