автор: PetarPJ

Тогава,

когато рогата
на дявол се врежат
в земята зловещо
и пламне войната на слабите,
а в сянката гладните
хладни застрадат,
попаднали в рая неволно;

когато тирани
захапят невинните
смъртно през гърлото,
а в тъмното,
в преките
слепите плачат
от мрачните крясъци,
казващи –
трупове падат
на купове плът без душа;

когато терора
стесни кръгозора до злобата
и болката в раните
стигне до дланите,
свити в юмрук от насилие,

когато надеждата
клюмне с тревите,
присвити след срещата
с хладните капки
мъртвешка роса,

тогава поне
да прогледне човека,
на трезво да види
във кривите щрихи
на тая картина,
през черния дим и неверност
на грешна смиреност
и глупост нелепа
душата на сивата истина –
светът е лъжовен,
нескромно примамлив,
безспорно,
но злобен,
и в него бездомен
е топлият спомен
за вярност,
реално свободен е само
последния дъх,
а за кръв свободата не плаче,
така че войната
не е на човека;

дано да прогледне,
защото,
за който не гледа –
в ръцете на слепите
мракът е първи другар.