автор: Mua

Празнотата на бялото,
чистотата на китарния звук...
Разплакват ме думите й,
Искреността й...
Тя може много пъти да разказва историята,
може да плаче против вятъра...
Ще разпъва платната... ще се бори с бушуващата буря,
със страстите... ще разказва на мен за теб
и пак ще виждам бялото в очите й, и цялото спокойствие на океана...
Мога да продължа да пиша сълзите, да измислям музика,
да е тъжно и изцяло измислено...
Мога да слушам лъжите, разхождащи се по улицата...
Мога да тъпча безвъзмездно всеки твой урок...
Да виждам многобройните лица на машините,
да действам за тях и да живея за тях, и да виждам бялото в очите й
цялото, единството и моето...
Всичко е объркано
и умирам, търсейки жълтото и любовта й...
Плача и съм морето и после една частица от цялото, от очите й... от нея, от Ани!