автор: Milvushina

Продължение от Мечтата на Оног (15)

Оног се появи в лабораторията на Валора с поднос с похлупак в ръце.
- Здравей! Днес ти нося нещо много специално!
Алхимичката нетърпеливо избърса ръце в работната си престика и му посочи единственото свободно ъгълче на работната си маса. Оног триумфално вдигна капака. Валора очакваше да намери нещо вкусно от кухнята, но върху подноса се намираше странен метален предмет.
- Какво пък е това? – намръщи се тя.
- Артефактът, върху който работя от месеци – обясни Оног. – Още не е съвсем завършен, но днес можем да го изпробваме за първи път.
- За какво служи?
- Ще видиш! Но трябва да знаеш, че работи само под открито небе.
- Да не искаш да кажеш, че се налага да излезем от кулата? – стъписа се Валора.
- Не е необходимо. Можем да използваме от наблюдателницата в работната кула.
- Така може – каза Валора. Изглеждаше видимо облекчена. – Само да си взема наметката и отиваме.
- Никой няма да те види там – увери я Оног.
- За толкова суетна ли ме мислиш? – фръцна се алхимичката. – Кожата на феите е много чувствителна. Ако се покажа на обедното слънце, лицето ми ще заприлича на презрял домат. Добре, готова съм!
Оног я хвана за ръка и я поведе през тайния тунел. В работната кула той отвори капака, който водеше към наблюдателницата и помогна на Валора изкачи последните стръмни стълби нагоре. С един скок тя се озова на площадката до него. Там вече ги чакаше малка масичка с две столчета. Те заеха места, а Оног постави в средата между тях новото си изобретение. Валора го разгледа отблизо. Дъното приличаше на най-обикновена разлата кухненска купа, каквато Хана използваше за плодове в кухнята. Върху нея беше монтирана метална тръба, увенчана с часовникарско стъкло.
- Готова ли си за специалната изненада? – попита Оног. Алхимичката кимна. – Наричам го телескоп! Това означава…
-… око, виждащо надалеч – преведе сама Валора.
- Точно така! Гледай.
Оног натисна една вдлъбнатина в механизма над купата, а от него изскочи объл кристален диск. Полуоркът внимателно изтегли жичката, която го свързваше с металната тръба и го взе в ръце.
- Като го усъвършенствам, няма да има нужда от това – оправда се припряно той. – Наблюдавай дъното на купата, но не се надвествай над него.
Оног натисна центъра на кристалния диск с върха на дебелия си показалец. На огледалната повърхност в купата се появи зелена поляна, а в средата й се виждаше каменно здание с три малки върха. Алхимичката веднага разбра, че наблюдава образа на магическата кула. Устните й се разшириха като голяма, слисана буква “О”.
Най-широката усмивка цифна на лицето на Оног. Той събра заедно палеца и показалеца си върху диска и картината се приближи. Вече се виждаше градината, парника с билките на Валора, дори две черни точици на върха на наблюдателницата на работната кула.
- Но това тук сме ние! – възкликна Валора.
- Точно ние сме!
Показалецът на Оног се премести наляво. В центъра на градината Валора видя две фигури – на мъж и на метален човек, който го следваше по петите. Един поглед през перилото й беше достатъчен да се увери, че това наистина са Корнелиус и голема му.
- Чудесно е! – плесна с ръце Валора. Оног изпъчи гордо гърди. – Само толкова ли може?
В отговор полуоркът раздалечи палец и показалец върху повърхността на диска. Кулата се стопи до малка тъмна точица. Оног придвижи върха на пръста си нагоре и натисна в средата. Картината се завъртя във вихрушка, а той я нагласи отново. Сега гледаха двуетажна къщичка с обор.
- Това е ханът на Лана, домът на най-вкусните сладкиши с малини в целия свят!
Валора гледаше огледалото на дъното на купата като омагьосана.
- Трябва внимателно да помислим как ще осъществим срещатата с Гаргасон – каза Оног. С телескопа ще можем да разгледаме не само пътя до целта, а дори самата му магическа кула. Така по-лесно ще съставим план.
Алхимичката се засмя от сърце:
- Какъв си и ти! Аз още не съм готова с моята част, а ти вече мислиш за похода!
- Не ми ли каза, че имаш напредък с еликсира?
- Да, така. Всъщност е така – отговори по-сериозно Валора. – Както знаеш, опитвах се да създам еликсир, който да поддържа живота, докато човек го пие. Именно върху това, обаче, работеше от кой знае колко дълго Гаргасон. Той безспорно е злодей и негодник, но не мога да отрека, че е малцината, които са еднакво вещи и в магията, и в алхимията. Вероломният Гаргасон не се спира пред нищо. Е, той е загубил десетилетия без да постигне успех, а аз няма толкова време, нали? Ето защо реших да помисля и в друга посока. – Тя се наведе по-близо до Оног и зашепна. - Няма значение какво точно прави еликсирът, ако Гаргасон е убеден, че той работи, нали? Ето как ми хрумна идеята. Казвала съм ти, че на света нищо не се губи. За да вземеш, нещо трябва да даде. Ако дълго време прибавяш живот, то какво трябва да намалиш?
Оног, който я слушаше внимателно, сви несигурно рамене.
- Именно тук се крие отговорът! – вдигна пръст Валора. – В моите формули имаше само плюс, но не и минус. Толкова дълго е било пред очите ми, а аз не съм го виждала.
Оног потърка диска и намери поляна с разцъфнали цветя в жълто, оранжево и лилаво. Той намигна дяволито на Валора и двамата се взряха в красива картина.
- Можеш да дадеш живот в настоящето само ако вземеш назаем от бъдещето – каза тя по-бавно, за да придаде тежест на думите си.
- Какво искаш да кажеш?
- Пиеш глътка, която те подмладява с десет години и удължава живота ти с две. След известно време действието на еликсира започва да отслабва, затова пиеш втора глътка. Този път, обаче, ефектът е по-слаб. Пиеш отново, по-скоро, но разликата става все по-малка. И така до последната глътка, която ти дава само още един удар на сърцето. След това искрата на живота ти угасва.
- Искаш да кажеш, че в началото еликсирът помага, а накрая може да те убие?
Валора кимна бавно.
- И ти смяташ, че можеш да го създадеш?
Ти кимна отново без да откъсва поглед от цветната поляна в купата.
- А Гаргасон? Искам да кажа…
- Знам какво ще кажеш – прекъсна го с жест Валора и вдигна глава. Погледите им се срещнаха. – Може да се хване на въдицата, а може и да не се хване. Какъв избор имам?! – въздъхна тя горчиво. – Времето е като река, не спира да тече. Трябва да опитам. Длъжна съм! И дано късметът да е с мен.
- Дано – каза Оног.

***
Няколко месеца по-късно Оног се събуди в ранни зори от настоятелно почукване на вратата. Сънен, той стана и отвори. На земята пред прага намери малко сладкишче, а върху него имаше оставена бележка. На нея с червено мастило, с познат, полегат почерк пишеше “подкуп”. Оног се засмя и се върна във времето, когато с Валора се забавляваха като взаимно си погаждаха номера. Той се преоблече в магическата си роба и се качи в кулата на алхимичката със сладкиша в ръка.
- О. Виждам, че си намерил малкия ми подарък!
- Ами! Пишеше “подкуп”. Пак започва с “по”, но продължава другояче. На какво дължа честта?
- Ще ми трябва помощта ти – запърха с мигли Валора.
- Знаех си, че не е просто приятелски жест – усмихна се Оног. – Какво ти трябва?
- Двадесет чувала аспия – отговори Валора без да трепне.
- Какво?! – Полуоркът помисли, че не чул добре.
- Аспия. Много аспия, Оног.
- За какво ти е?
- За да добия есенцията й. За една-единствена капка трябва да преработя десет чувала от това растение. На мен са ми нужни две.
- За еликсира – досети се Оног.
- Да, за него. Аспията расте в изобилие в горите по това време на годината. Трябват ми жълтите й цветове.
- Само двадесет чувала от тях – изчурулика Оног.
- Ако не ми трябваше помощ, щях ли да пратя подкуп!
Полуоркът не успя да се сдържи и се разсмя. Валора скръсти ръце на гърдите си и се поумихна криво.
- Ще ми помогнеш ли? – попита го тя. – Ще направиш ли това за мен?
- Разбира се. За какво са приятелите!
- Ти си златен! – каза Валора и му лепна целувка по бузата.
- А нещо друго по-така не ти ли трябва?
- Отрова от пясъчна пепелянка. Нея, обаче, ще ми я купи Корнелиус.
Оног направи гримаса, но Валора бе твърде твърде развълнувана, за да го вземе навътре.
- В парника на горния етаж, където не те пускам, гледам къде, къде по-опасни неща. Част от професията е, какво да се прави. Също като кулите за магьосниците е.
- Като спомена това, защо не дойдеш с мен за аспия? Двамата ще я съберем много по-бързо.
- Не мога – отсече сухо Валора.
- Но защо? Ти не дала клетва, че няма да я напускаш. Свободна си да си тръгнеш когато поискаш.
- Мога вместо с мед да подправя чая ти с лудо биле. Това не означава, че трябва да го правя.
- Но….
- Много съм заета, Оног! Вече съм съвсем близо до успеха. Нямам време за губене.
- А моето време не е ли ценно? – намръщи се той. – Или предпочиташ да възлагаш черната работа на друг?
- Не. Не исках да кажа това – въздъхна Валора и седна тежко на стола си. – Тук съм на сигурно място, а в гората… Моля те – сниши глас тя. – Само този път ми помогни.
- Добре – съгласи се Оног.
На вратата той ѝ хвърли поглед през рамо. Валора бе седнала далеч от прозореца и смесваше течности в колба.
- Ще я видим тази работа – промърмори той и излезе.

***
На Оног му отне му две седмици да събере двадесет чувала цвят от аспия. В началото беше лесно, но щом обра полянките съседни на кулата, възможностите му намаляха. Наложи се да вземе кон и да обикаля близките гори, а за последните три чувала се отдалечи на близо ден път. Преди да се прибере Оног направи малък заслон до кулата и скри аспията там. След това той отиде право при Валора.
- Набра ли ми още аспия? – провикна се тя още щом го чу да влиза.
- Да. Дотук общо двадесет чувала.
Валора се огледа. На лицето й се изписа смущение.
- Не виждам три чувала. Къде са? – попита тя.
- Навън.
- Защо? – Валора изглеждаше все по-объркана.
- Ако искаш аспия, трябва да отидеш да си я вземеш – отговори Оног без да му мигне окото.
- Защо? Защо правиш това?
- Защо те е страх да излезеш от кулата?
- Не ме е страх. Аз… само не искам някой да ме види.
- И да те види, какво от това? Тук живее магьосник и брани своята кула. Натрапниците нямат работа наоколо.
- Ти не разбираш.
- Така е. Не разбирам. Аз дълго време мечтаех да изляза поне за ден от това място. Досега не ми беше хрумвало, че теб нищо не те спира. Ти сама си затворница тук.
- Ти не знаеш, нищо не знаеш! Всеки, дори гном и джудже, вижда в мен чудовище…
- Аз ли нищо не знам? – кресна й Оног. – Заради баща ми в училище ме гонеха с камъни и трябваше да потече кръв, аленочервена кръв, та да видят, че съм като всички тях.
- Съжалявам – каза по-меко Валора.
- Ела с мен. Заедно ще приберем цветовете от аспия.
- Знам, че не съм чудовище, Оног. И все пак не мога да го понеса, когато го видя в очите на хората.
- Съвсем скоро ще имаш лъже-еликсир на живота. Ще трябва да се изправиш лице в лице с Гаргасон. Не те е страх от това, а от странниците, които би могла да срещнеш по пътя си.
Валора сведе поглед и не отговори.
- Как ще излезеш? – продължи Оног. – Как ще направиш първата крачка извън кулата с еликсир в ръка? Пътят е дълъг. Ти ми разказа за мечтите си. Искаш приключения, да видиш и четирите края на света. Това никога няма да стане реалност, ако не излезеш от кулата.
- Тук съм вече от много години – каза алхимичката едва чуто. – В началото мразех своя затвор. Нямах търпение да го напусна. После свикнах с него. Стана мой дом. Сега гората и планините са само далечен спомен. Мисля си за слънцето, за широкия път, а щом си ги представя, се връщам на тъмно в лабораторията.
- А не е ли това истинско проклятие? – прошепна той. – Време е да го развалим.
Облякоха Валора в старата му чирашка роба, която й беше малко голяма и я покриваше от глава до пети. На излизане от кулата алхимичката нахлупи качулката ниско над очите си. Оног не каза нищо, а отвори портата, хвана ръката й и я поведе навън.
Въпреки че слънцето вече залязваше, Валора закри очите си от светлината. Полуоркът я заведе до навеса, където бе сложиш аспията и й подаде едното чувалче. Алхимичката го пое, а той взе останалите две. Оног беше готов да се върне, но Валора го спря с жест и седна на земята. Зарови пръсти във все още гъстия зелен килим на тревата, а когато едно жълто листо затанцува във въздуха, се протегна и го хвана. Тя го сложи в джоба си и една тогава кимна на приятеля си да тръгват. През целия път не си размениха нито дума, нито срещнаха жива душа.
Мълчанието наруши пръв Оног, когато се прибраха в кулата на Валора:
- Е. Вече имаш всичките двадесет чувалчета цвят от аспия. Не беше ли хубаво да ги събереш?
Алхимиката извади жълтото листо от джоба на робата и се вгледа в него, а после го прибра за спомен в една книга. Когато вдигна очи и погледна Оног, се усмихваше широко.
- Да – каза тя. – Наистина беше хубаво.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!