автор: albicia

Дали звездите бяха твърде ниско,
или сърцето стигаше високо? –
откъсвах смело, колкото поискам,
а целех безразсъдно – напосоки,
растеше ми денят – нали е лято,
пътечките ми тичаха нагоре...
Разбрах, че съм пораснала, когато
с децата си пораснали заспорих:
От другата страна на вододела
подхлъзват се възвратните глаголи,
оставих в джоба само щипка смелост,
платих със дързостта си на умората.
Опитвам се, напълно осъзнато,
да си изхвърля точно тук компаса –
обръщам се и хуквам подир ятото,
което младостта далеч отнася.
Наивно е. Не искам да се будя! –
сънят ми няма как да се повтори:
понасям се със поетична лудост
обратно по следите си – догоре!