автор: iszaard

Приплъзва се поредната ми есен
по ръбовете грапави на сградите,
по свитите юмручета на кестените,
по хладните перца на гларусите,

по стъпките ми - глупаво протяжна.
Умислено поспира се до пейка
на улица, позната, но неважна.
Приплъзва се по погледа разсеян

на някакво забързано момиче.
А после се усмихва и немее.
Все същата, но толкова различна.
Две нишчици в косите ми белеят.

А някога по пясъците тичах.
И се препъвах в стъпките си мокри.
И мислех си... И можех да обичам
небето и надеждата си островна.

И сякаш беше толкова отдавна.
Шом свършеше се писъкът на лятото,
укривах се в дървесната прохлада,
в смолите на вълшебния си свят...

Защо ли твърде рано се сбогувах
на младостта с искрящия покой?
Навярно уморих се да жадувам
неслучили се есенни порои.