автор: sbydnata

Небето смръщено присви очи,
покри лице със сив воал,
погледна ярко синъото море
и го превърна със сълзите си
във плачещо,сърдито
вече уж пораснало дете...

Гледах ги,
застанала на пясъка,
завита плътно от тъга,
просмукала дори и шала от кашмир...

Вълни,избягали
от свадата на мъдрите
обливаха нозете ми
и галейки шептяха:"Момиче,не плачи!"

Небесните сълзи
и те,засрамени
от глупавите караници на големите,
погалваха лицето ми безмълвно
но сякаш чувах и техните молби:
"Прости им,мила,не плачи...
Те не знаят..."