автор: albicia

С едно предсказание само денят се смали.
Съвсем неусетно покълна в душите ни есен.
Удави се слънцето точно под тези скали
и бризът се върна с носталгия чужда примесен.

Зовът на загадъчен прилив под синя луна
е опит безсилен да върне надеждите скрити
в горещата тръпка, която не всеки призна,
въпрос без ответ към безкрая: „Какво са звездите?” –

прашец от илюзии в черния свод разпилян!
Взривява косите си с блясък внезапен комета.
Компас е сърцето, а всеки от нас капитан,
утеха потърсил по топли, но чужди морета.

Прибоят на думите празни черупки влече,
но перли узряват в плътта на ранените миди.
По пулса ни срича гласът на тревожно щурче
и лято в очите ни влюбени всеки ще види.