автор: verysmallanimal

Студената и влажна ноемврийска нощ се приближи с тихи стъпки до града, проснал се като мъртво животно между буренясалите някогашни ниви и оголения скелет на нещо, което някога е било завод.
Наведе се да го подуши и като се убеди, че не е мъртъв, а само заспал, с тиха въздишка се отпусна върху мокрите от дъжда покриви.
В самия край на града, току до калната тясна уличка която водеше към гробището, под голите клони на изгърбен от старост дъб клечеше малка църква. Почти невидима в спускащата се мъгла, църквата изглеждаше заспала като всичко наоколо. Но ако някой бе надникнал през едно от малките прозорчета, щеше да види, че вътре има живот. Малко встрани от иконостаса, на маса, покрита с червено сукно, имаше свещник с три запалени свещи. Жълтеникавата им светлина открояваше две тъмни фигури от двете страни на масата, мълчаливи и почти неподвижни.
- Твой ред е – тихо каза Сатанаил.
Михаил взе най-горната от колодата карти до свещника и я обърна с лице нагоре върху масата:
- Печеля – усмихна се и продължи – Нямаш късмет тази вечер.
С рязко движение Сатанаил разпиля картите по сукното и се облегна назад. Вдигна поглед към тавана на нефа, откъдето ги гледаше Самият Той, изрисуван сред рояк херувими:
- Подсказваш му, нали? Не е честно...
Михаил избута стола си и стана. Пламъчетата на свещите се разлюляха и сенките на двамата затанцуваха по стената.
- Наистина ли ще го направиш, Михаиле?
- Да. Ще видиш, че има смисъл.
Сатанаил повдигна рамене, наведе се и духна свещите. Миг по-късно вратата на църквата се отвори със скърцане и двамата играчи поеха през локвите в нощта.
Когато стигнаха приблизително в средата на гробището Сатанаил се спря:
- Мисля, че тук е добре.
Спътникът му кимна и отметна качулката си. Извади изпод мантията си дълъг меч с тънко острие, което блещукаше в тъмнината и го вдигна над главата си. След това с все сила замахна и го заби в пръстта.
Земята потрепери. Дървените кръстове и надгробните плочи се раздвижиха с глух, протяжен стон, пръстта около тях се надигаше сякаш вреше. С тих, почти нечут шепот от гробовете надигаха бледи сенки. Бавно, като меняха формата си, сливаха се и се разделяха, сенките – души на мъртвите – се събираха около забития в земята меч. В средата на всяка от тях мъждукаше съвсем мъничко пламъче. Михаил огледа танцуващите светлинки, вдигна ръка и високо изрече:
- Това е нощта! Вървете сега, успокойте и приласкайте изгубените души!
Само за миг се изви вихрушка и сенките изчезнаха. Сатанаил се огледа наоколо:
- Това ли беше?
- Да. Те са вече там, при своите хора. Надявам се, че...
Той замълча, а спътникът му го гледаше с очакване. Но Михаил не каза нищо повече, наведе се и измъкна меча от земята. Двете фигури останаха така – навели покритите си с качулки глави, неподвижни и безмълвни.
Градът потрепна в съня си. Невидими и безшумни, душите на мъртвите се плъзгаха по улиците, надничаха през прозорците и намереха ли близките си, мигом се озоваваха до спящите – загрижени, любящи и нежни. Протягаха безплътни ръце, беззвучно шептяха думи на състрадание и обич. Изгубените, прокълнати души на живите попиваха подарената им от мъртвите надежда и се измъкваха от мрака, в който сами се бяха потопили. Все повече светлинки припламваха, все повече живи души намираха покой. А когато и в последната къща, в последната душа затрептя малко пламъче, сенките на мъртвите прошепнаха „Сбогом!” и се стопиха по посока на гробището.
Плочите и кръстовете се наместиха, пръстта около тях се слегна и всичко утихна. Михаил и Сатанаил се раздвижиха, отметнаха качулките си и се огледаха. Като се убедиха, че всичко в гробището е спокойно, бавно поеха обратно към малката църква в края на града.
- Догодина ще го направиш ли пак?
- Ако има нужда, да.