автор: Rodenavlotos

Житейската ни крива е окръжност.
Започваща и свършваща със Кръста.
Това ни дава отговор защо е въжено
изтегленото Време изпод пръстите.
Това ни дава отговор защо обичаме
и търсим слепешком стена насреща.
На вечно ходене животът ни обрича,
нарамили си къщите на плещите.
Животът е огромна колба стъклена.
Крепим внимателно- да не разплискаме
Но не калесваме със нея, като с бъклица,
а пълним, пълним този съд със смисъл.
И капят в нея стъклените мигове-
чупливи като коледни играчки.
На пръсти се повдигаме за да ги стигнем.
А натрошим ли ги, горчиво плачем.
Доколко можем равновесие да пазим,
доколко хрътките на сетивата стръвни са,
разраства се съдът ни метастазно,
но операциите му не са безкръвни.
Емоциите ни са Разрушителите.
И всяка загуба изрязва като скалпел
не само тялото, но и душите ни.
Човекът първо Аз е, после Сталкер.
А макарата на Съдбата се навива
и тегли, тегли времето ни въжено.
Една невидима ръка с бръснач красиво
разсича през средата във окръжност.