автор: yoro

Забравям ли как беше твойто име,
или се срещам с гузната тъга?
Надявам се, че може да подмине,
а тя гнездо си свива-клони тъмнина.
Остава без да пита. И не бърза
да тръгва. Размива следите,
където някога вината ми превърза
в дома, в който бягам от дните.
Стените му- затвори от лъжи,
с които свикваш, щом ги опознаеш.
Илюзиите са дотолкова мечти,
доколкото в съня ги пожелаеш.
Затварям тишината в раковина,
а тя се връща като бумеранг.
Оглежда ме, прозря и си постила
до входа, на студения ми праг...
Причини, непонятни до излишност
измислям, за да няма претворение.
Потапям в кал дори и чиста,
покълнала надежда за спасение.

Припомням си как беше твойто име
и препрочитам спомен-тихо и наум.
Очаквам кръстоносно да премине
през раните поредният куршум.