автор: zebaitel

Светофарът продължи да свети в червено, въпреки летящото време и звуковата вълна, която го настъпваше на пресекулки. Беше известен със своето постоянство да бъде непостоянен, но от известно време изпитваше странно задоволство и изтръпване в снагата, когато отразяваше красивата рокля на червения клен в парка отсреща. Трябва да беше влюбване и той без малко да се задуши от толкова много страст в дробовете си;
наложи се да изплюе малко зелено и да си отдъхне за миг. Два джипа се озъбиха и изръмжаха докато го отминаваха, а мъжът, тръгнал да пресича, остана на тясната ивица между двете платна и сякаш се зачуди дали да продължи или да се върне обратно. Реши да се върне. Привлече го рицарят с карираното покривало на коня и със спуснатото забрало на шлема си, който сякаш го чакаше. Конят стоеше доста спокойно под покривалото на червени и сини квадрати и под своя рицар, въпреки рева на препускащите коли наоколо. Мъжът, естествено, не виждаше лицето на рицаря под забралото, но беше сигурен, че онзи го вижда. Приближи се:
- Сякаш Ви е неудобно на коня!
- Много ми е удобно, даже.
- Какво правите тук, ще се задушите от бензиновите пари и прах, а и коня ще измъчите?- незнайно по какви причини, мъжът се почувства длъжен да говори на „Вие”.
- Конят не е от алергичните. А на въпроса Ви какво правя – ще се състезавам за благоволението на моята любима.
- Простете любопитството ми, но коя е любимата Ви? – мъжът почваше да се презира за високопарния си стил.
- Онази дама с разпилени червени къдрици.
Мъжът погледна накъде сочи копието му и видя червения клен. Не искаше да го обиди, защото не беше наясно какъв е прагът на обидчивост на един рицар, но все пак му намекна, че там няма дама, само едно кленово дърво с почервенели от есента листа.
- Това, че Вие не виждате нещо не значи, че го няма, господине! Съответно това, че виждате някого, не значи, че го има.
Хм, попаднал съм на рицар философ, помисли си мъжът, опитвайки се да познае по дългите, тъмни коси, подаващи се от шлема на каква възраст е заслепеният от любов кавалер. Косите изглеждаха гъсти, с прокрадващи се бели нишки, може би беше около четиридесетте. Мъжът също беше около четиридесетте, но леко оплешивял.
- Всъщност, - и рицарят се придвижи към мъжа, - бих искал да наблюдавате схватката и да отсъдите кой заслужава да спечели благоволението на красивата дама.
- Но аз не виждам опонента Ви, господине!
- Ето го, до Вас, святка с разноцветните си очи!
- Но това...това е светофар! Не би могъл да Ви бъде опонент!
- Напротив, би! И е!
Мъжът се озърна неловко, определено наясно, че или сънува прав, с отворени очи, насред тротоара или може би е припаднал поради някакви незнайни причини и е в болница, упоен от лекарства. Рицарят прихвана отпуснатата юзда на коня. Гласът му звучеше малко приглушено метално изпод забралото:
- Наясно съм с Вашето притеснение, но ако и Вие виждате разбитото бурканче с бяложълта субстанция на тротоара, вероятно майонеза, значи сме в една и съща действителност. Да се чуди човек откъде стъклени бурканчета, като в момента всичко е пластмаса!
Мъжът се улови, че гледа ококорено мазната купчинка с набити из нея стъкла, после вдигна поглед и го премести върху идващата жена, много слаба, с луфт между опънатите си в дънки бедра и с някакви жълтозелени сенки по очите. Господи, кой днес носи такива сенки посред бял ден, също като намазана с майонеза!
Рицарят също изрази неодобрение по отношение на облеклото и грима на минаващата дама. И пак подкани мъжа да следи внимателно двубоя:
- Бъдете спокоен, няма да има жертви! Просто единият от нас трябва да падне и да се признае за победен!
- Извинете, но подобен двубой отдавна населява страниците на Сервантес, а и Анушка далеч преди нас е разляла олиото, вярно, не майонеза, по релсите, ако ще си правим мазно. Защо искате да повтаряме чужди сюжети?
Рицарят наклони леко глава, но гласът му не звучеше много обидено:
- Този сюжет си е лично мой, както и Ваш. Освен това, Вие пожелахте да участвате в него, като се върнахте от средата на улицата, така че, бъдете така добър просто да гледате!
Мъжът се примири. Застана на няколко метра от ездача и се приготви да гледа, но в момента, в който рицарят пришпори коня и се озова до ръба на тротоара, той замижа. Очакваше да чуе трясък от сблъсъка на кон и ездач с металния стълб на светофара или с някоя кола, стоя така няколко секунди, стиснал пръсти и очи, но нищо наподобяващо остро съприкосновение не последва. Много внимателно, той отвори едното си око, примижа, отвори и другото и ...нищо. Нямаше рицар, нито кон, нито сблъсък, нищо! Завъртя се на пети, видя счупеното бурканче с майонезата, някой беше стъпил вътре и сега от него тръгваше пътечка от непредпазливи майонезени стъпки. Повъртя се още малко и си тръгна.
На другия ден, докато се връщаше от работа с автобуса, мъжът случайно погледна към светофара, до който беше пресичал в неделя – светофарът се беше сгърчил, като да се беше борил поне с ТИР и не работеше. Мъжът моментално се обърна на другата страна и там, под клена му се стори, че стои жена и лекичко повдига ръка, за да му махне. Автобусът беше пълен, двама тийнейджъри се бяха вкопчили един в друг, сякаш се стараеха да се изсмучат до капка точно до най-близкия прозорец и даже го побутваха, и мъжът не можа да разбере ясно дали жената под клена се опитва да махне на него и дали въобще се опитва да махне или просто си оправя косата. Прибра се вкъщи, пусна си телевизора, компютъра и микровълновата и продължи да си представя жената под клена. Направи опит да си спомни какво червено имаше по нея – косата, роклята, шапка, не не беше шапка, може би чанта. Да, голяма червена чанта, като половин луна, обърната с гръбчето нагоре и с много джобове – какво кара жените да носят червени чанти? Може би искат да ги забележат преди да са махнали с ръка, а може би искат да предизвикат сивото на идващата зима. Но червеното е много арогантен цвят, пъчи се пред всички останали, цупи сочни устни, навира ти в очите дантелените си сутиен и прашки, а в ръцете горещата плът под тях. Ти се дърпаш, но ръцете ти сами залепват и топлината се предава на твоето тяло и го изпълва и го прави твърдо червено...Заспа с мисълта, че сутринта ще гледа по-старателно.
Но на сутринта от автобуса не се видя нищо особено. Светофарът продължаваше да е изкривен и да не работи, а кленът в парка почти не се виждаше в мъглата. Мъжът изкара работния ден вглъбен в работата си и само от време на време си позволяваше да мисли за пътуването от работа към къщи и какво може да види.
Наистина я видя. Жената беше с червена рокля, леко обърната на една страна и този път не се опита да му махне, само се усмихна. Мъжът слезе на следващата спирка и се върна обратно, но докато стигне до клена, там вече нямаше никой. Реши да не я притиска и цяла седмица чака моментите, когато на връщане от работа я зърваше за малко под клена. Никога не я видя сутрин, само късно следобед. В събота и неделя се разходи из парка, даже в неделя облече анцуг и пробва да бяга, но се задъха и реши просто да върви, пък и ако я срещне, как ще я заговори потен и останал без дъх. В понеделника едва изкара деня. Не можеше да се съсредоточи върху нищо и цял ден обмисля как да слезе от автобуса и откъде да мине, за да може да я свари. Няколко пъти си преговаря какво ще и каже, но не беше много сигурен дали ще го каже. Когато автобусът мина покрай изкривения светофар, той отбеляза мимоходом, че вече работи и се втренчи в парка. Да, тя беше там, само че облечена в нещо синьо, май дънки и само червената й коса светеше в далечината. Мъжът слезе и взе разстоянието до клена на бегом. Жената пак беше обърната малко настрани и когато намали крачка, за да си поеме дъх, той ясно видя, че не гледа в неговата посока. Извърна глава наляво, един друг мъж, леко наедрял, също в дънки и поотъркано кожено яке вървеше към нея. Жената се наклони леко напред, протегна ръце и прегърна мъжа с коженото яке и при този жест се видя, че е много слаба, с луфт между бедрата. Мъжът с коженото яке я повдигна в ръцете си, червените й коси се люшнаха на една страна и от врата му се изхлузи шал на червени и сини квадрати.