автор: Gorqsht_snqg

"Делим се на хора и на поети." Камелия Кондова

А аз ви гледам отстрани и ви се чудя
oт тесногръдие как въздух ви достига
да ми разправяте как трябва да се будя
навреме от мечтите си. Да свивам
сърцето си, че после как боляло...
Как няма начин тъй да оцелея.
Очи и думи как да съм пестяла.
И с мярка как да плача, да се смея.
Разправяйте ми! Аз ще ви изслушам -
заучената мъдрост ме усмихва.
Душите ви са ялови от суша.
На бедна почва моята не свиква!
И нищо, че на вас ви е излишна.
Аз знам, че няма как да разберете
небето й - от свобода по-бистро.
Щом вашите са като стайно цвете
отгледано в саксия, зад прозорец.
И щом простора ви - един таван е,
олющен до безкрай от безлюбовност.
Дет птичи дъх не може да остане.
Разправяйте ми как ще ми е трудно!
В затвори всеки знае да живее.
Иззад стъклото толкоз съм ви чудна
как с обичта ви свидна не умея!
Разправяйте ми! Може би сте прави
и може би накрая ще отскубне
дъждът простен и вятърът предаден,
разцъфналата зимно време струнност
която бди над спящото в сърцата ви.
И пак крепи със погледа си пъстър
простора ви от толкова пресмятане
стеснен и тежък повече от Кръста.
Но няма страшно! Аз ще го износя -
душата ми е жилава от щедрост!
И рамото й е надеждно остро,
и разточително прощава. Редно
навярно е и вие да простите
усмивката ми – пряма и немирна,
чe тича подир погледите свити,
Че вярвам в хората до плач наивно,
Че във очите гледам много лично
и лятото в дланта си дълго пазя.
Че зная как безумно да обичам!
Че тъй не се научих на омраза.
Разправяйте ми! И ме разпънете!
Голготата за мен е там където,
не става никак за домашно цвете.
Там е за корени, родени под небето.