автор: Milvushina

Продължение от Мечтата на Оног (13)

- На какво съм принудена да се подлагам само заради онзи гнусен подлец!
Оног й хвърли поглед пълен със съчувствие. Валора беше покрита от главата до петите с една протрита ленена покривка, която бе открил в кухнята. Бяха пробили няколко миниатюрни дупчици за лицето, които напълно прикриваха острите черти, но й позволяваха да диша и да вижда пред себе си.
- Поне не ти е студено – утеши я полуоркът.
- Само ме виж! Приличам на планина от старо пране.
- Нищо подобно, ти всякак си хубава. Мисли за това, че приближава денят, в който ще оставиш всичко това зад гърба си.
На Оног му се стори, че алхимичката се усмихва под покривката, но не можеше да е сигурен.
- Почакай, чувам стъпки. Ето го, идва – каза тя.
В този момент Корнелиус отвори вратата на работилицата и влезе вътре. Погледът му веднага се спря на Оног и на безформената маса до него. Той зяпна невярващо, щом осъзна, че под купчината плат се крие алхимичката. В миг лицето му премина през всички багри на дъгата – от бледовосъчно до мораво-лилаво.
- Здравей, Корнелиус. Чакахме те – каза спокойно Валора.
- ОНОГ! Какво прави тя тук?
Магьосникът вдигна ръка и полуоркът полетя към другия край на работилницата. Той жестоко се удари в стената, а гърбът му залепна за нея. Младежът се разтрепери от страх.
- Маестро, става дума за голема. Показах чертежите на…
- Показал си й чертежите? – кресна Корнелиус. – Как посмя! Аз ти имах доверие!
- Тя знае…
- Вън от кулата ми! ВЪН! ВЪН!
Нещастният чирак се свлече на земята. Невидими камшичета от въздух заплющяха безмилостно по гърба му. Валора, която дотогава наблюдаваше сцената отстрани, реши да се намеси преди Оног да е пострадал сериозно. Тя стана от мястото си и тропна с крак:
- Стига си се пенил, Корнелиус, a сядай и ме слушай!!
Въпреки че беше свикнал на острия език на алхимичката, Оног се слиса от дързостта й. За негово облекчение магьосникът ги изгледа свирепо и скръсти ръце на гърдите си, но все пак зае предложения му стол.
- Тук съм от уважение към теб, защото дочух, че си в затруднение. Добре, че поне чиракът ти излезе по-разумен от теб! Трябва да си му много благодарен. Той ми показа върху какво работите, а аз най-любезно му предложих помощта си. Ако помисли малко, всеки начинаещ алхимик ще ти каже защо големът ти не работи. – Корнелиус отвори уста да възрази, но Валора го срита под масата. – Шшшшт! Ще спориш с мен когато станеш доктор по алхимия! Покажи му, Оног.

Полуоркът разтри задните си части, които още го боляха след атаката на магьосника и се приближи боязливо. Корнелиус му кимна рязко, а Оног извади от джоба си сгънат на четири лист хартия. Той прилежно го разгърна и го сложи на масата пред магьосника. На листа бяха изобразени четири докосващи се кръга в червено и още един по-малък, вписан в тях, в зелено. Навсякъде бяха изрисувани символи, равенства и стрелки.
- Знаеш ли какво е това?
- Кръговратът на живота – отговори безстрастно Корнелиус.
- Така е. Сега погледни по-внимателно. Всеки, който познава символите, ще разбере, че ако смеси част соли и част оцет, ще получи вода. Това знание не е достатъчно, за да станеш алхимик. Ти виждаш символите, Корнелиус, а аз виждам смисъла зад тях. Светът, който ни заобикаля, е съставен от четири равнопоставени елемента. Те са огън, въздух, метал и вода. Пространството съществува, защото е изпълнено с тях. Нали ме разбираш? Нека, обаче, ти задам един въпрос. Каква е разликата между мислещ човек и един студен, безжизнен труп? Та само един дъх му е достатъчен да премине от едното в другото състояние. Теглото не се изменя. Нито един от тези четири елементи не се отделя, нито се преобразува в друг.
- Ето този кръг е разликата – продължи Валора без да дочака отговор. – Зеленият, в средата, който свързва четирите. Това е дух. Духът е искрицата в нас, която ни дава живот. Тя е волята ни, паметта ни, онази неосезаема съставка, която превръща телата ни в това, което сме. Оног ми разказа как двамата сте опитали да използвате магия, за да задвижите голема. Учудваш се защо не се е получило? Ако удариш с малка светкавица безжизнено тяло, ще забележиш, че крайниците му се свиват от само себе си. Ти не го съживяваш. Става така само защото за момента въздухът се свързва с огъня в тялото. Ние, живите същества, получаваме духа от родителите си. Те ни даряват малка частица от себе си, за да ни бъде на този свят. Ти си баща на своето творение, Корнелиус. Ето я пред теб, една купчина съвършен метал. Такава и ще си остане, докато не й вдъхнеш дух.
Корнелиус отвори уста, но Валора пресече опита му да вземе думата:
- Шшшшт! Вие магьосниците сте толкова самонадеяни! Мислите си, че всичко знаете и всичко можете! Само че магията ви не е вездесъща, нито е отговор на всеки въпрос. Е, всъщност тази ви слабост не е по ваша вина. Нали ви учат, че светът се огъва пред силата на волята ви. Ако не вярвате в себе си, няма да успеете да запалите и една свещ.
Оног крадешком изгледа учителя си, който стоически понасяше поучителната реч на Валора. Чиракът с мъка потисна усмивката си. Алхимичката не беше свършила с лекцията си:
- Като се затваряте сами в кулите си може би усвоявате познатите заклинания по-добре, но затваряте пътя си към нови знания. Пет глави заедно мислят по-добре, отколкото една пет пъти повече време. Обаче вас толкова ви е страх някой да не ви открадне откритието или славата, че проваляте шансовете си това изобщо да се случи! Не невежество, а недоверието те спъва. Стига с тази физиономия сякаш си сдъвкал кисела слива. Добре, добре, да минем по същество. На твоя голем му липсва дух. Накратко казано, Корнелиус, за да се съживи му трябват две неща: кръв и сърце.
Алхимичката се облегна назад в стола си и замълча. Оног беше готов да се обзаложи, че на устните й под покривката играе усмивка.

- Доводите ти безспорно са разумни, но кръв и сърце? – промърмори магьосникът. – Да сложим плът в метален човек?! Това е невъзможно!
- Остави невъзможното на божествата, маестро. Не твърдя, че на голема ти му е нужна плът. Сърцето е носителят на духа. Докато бие сме живи, нали? Като кажеш “сърце от камък” или “златно сърце” нямаш предвид буца скъп метал в гърдите. Кръвта доставя тази живителна искрица до всяка точка на тялото. Ето защо ти трябват тези двете.
- Имаш ли предложения?
- Разбира се. Вече имам ли пълното ти внимание?
Лицето на магьосника пламна. Оног бе готов да даде мило и драго, за да види изражението на Валора в този момент. Откакто бе дошъл в кулата, никой не беше имал куража да се опъне на магьосника и да му натрие така носа.
- Целият съм в слух – каза сухо Корнелиус.
- Сърцето е по-лесно. За него е най-подходящ планински кристал от мината в Динадад. Както знаеш добре, тя е на територията на джуджетата, а те се пазарят свирепо. Една буца се намира трудно и ще ти струва цяло състояние, но те съветвам да заложиш на сигурно.
- Добре. Може да се направи. Ами кръвта?
- Нямам готов отговор за всичко! Ти работиш по това от години, а аз едва от няколко дни. Сещам се за два или три възможни подхода, които искам да проуча с помощта на чирака ти. – Алхимичката му се усмихна мило, а Оног се изчерви от удоволствие. – Умът му сече като бръснач и е готов да изпробва всички налудничави идеи, които ми хрумват, без да се оплаква. Ако приемаш помощта ми, това са условията ми. Приемаш ли я?
- Приемам.
- Очаквам, че работната кула ще е на мое разположение през цялото време. Ти се постарай да намериш чист динададски кристал.
- Добре. Така да бъде.
Алхимичката се изправи на крака.
- Още нещо. Знам какво се върти в ума ти! Вашите магически титли въобще не ме вълнуват. Само ме отърви от омразното проклятие и ти обещавам, че лично ще разкажа пред Съвета за постиженията ти. За сметка на това нямам търпение да направиш Оног свой калфа когато металният ти човек най-сетне проработи.
- Така ли? – отново скръсти ръце на гърдите си Корнелиус. – И защо?
- Това си е моя работа. Кой знае. Може би от чирака ти един ден ще излезе блестящ алхимик – чу се звънкият смях на Валора. – Е, разбрахме ли се?
- Аз държа на обещанията си – отговори сухо магьосникът.
- За което много те уважавам. Хайде, Оног! Чака ни куп работа!
Валора отвори тунела към кулата си, а полуоркът изтича след нея. Обратно в лабораторията алхимичката на часа свали покривката от себе си и въздъхна от облекчение.

- Пфу. Как я мразя само тази дрипа. Проклет да е Гаргасон…! Я ми подай онази стъкленица ето там на полицата да не се качвам на стола. Оног? Слушаш ли ме? За какво се замечта?
- Наистина ли смяташ, че бих могъл да стана алхимик? – попита я той прямо.
- Само ако прекараш дванадесет години в Академията и вземеш всички изпити.
- О. Разбирам. – Оног се умърлуши. – Защо тогава каза онова на маестрото…?
- За да му разроша перцата, разбира се. Какъв пердах ти удари само! Не се прави така с чирака, който дава всичко от себе си в името на успеха. Виж, слънцето вече залязва. Яде ми се топла пилешка яхния. Защо не се отбиеш в кухнята, а като дойдеш с храната, ще ти обясня какво ще правим.
Слънцето бе залязло, когато Оног се върна с две димящи купи, туршия в бурканче и няколко хлебчета. Валора набързо разчисти ъгъл от масата си, която беше отрупана със записки и книги, а полуоркът сложи там подноса и двамата лакомо се хвърлиха на храната.
- Ето каква е идеята ми – каза Валора докато преглъщаше. – Ще използваме смазочното масло, което сте предвидили за ставите на голема. Твоята задача е така да промениш устойството му, че да позволи маслото да преминава през цялото му тяло. Аз ще се погрижа за формулата. Трябва да знаеш, че на хартия всичко е възможно, но после трябва да проведем множество опити, за да проверим как работи всъщност. После върни празния поднос на стълбите, Хана ще го прибере. Започваме веднага след вечеря, че ни чака дълга нощ.
Оног се прибра в стаята си чак призори. Веднага щом се събуди, се върна в ковачницата, а по-късно се присъедини към Валора в кулата й. Скоро това се превърна в ежедневие за него. Двамата често работеха заедно до късна нощ, а понякога, щом се чувстваха твърде изморени да продължат, оставаха, за да си говорят. Въпреки че се съсипваше от напрежението и изтощителния труд, Оног беше истински щастлив. В алхимичката той откри приятен и духовит събеседник, с когото можеше да бъде самия себе си. Един ден, за да я зарадва, полуоркът помоли Розина да му купи от сладкишите на ханджийката Лана и ги занесе на Валора. Щом видя любимото си лакомство, алхимичката плесна радостно с ръце:
- Какво си ми донесъл само! Дай, дай ги тук. – Тя опита от крема и примижа от удоволствие. – Обявявам почивка днес! Работата ще почака до утре. И аз имам нещо за теб. Сама го правя.
Валора извади тъмна бутилка от един шкаф, отвори я и наля в две чаши рубиненочервена течност.
- Опитай!
Оног предпазливо надигна чаша до устните си. Напитката миришеше на омайващи ароматни билки. Той отпи. Течността се разля като мек огън по гърлото му. Искаше му се да опита отново и отново.
- Превъзходно е, но ние магьосниците не пием вино. Пречи на магията ни – каза той неуверено.
- Нали сме в почивка. Никакви магии повече днес – намигна му Валора с изкусителна усмивка.
- Добре тогава, налей ми още.
- Наздраве!
Двамата изядоха сладкишите, пийнаха си и се развеселиха. На Оног му стана топло и приятно. Като негов огледален образ Валора се беше отпуснала в стола си, усмихната и доволна.
- Знаеш ли какво, Оног. Съдбата си знае работата. Колкото хубаво, че те е отвела тук, в кулата на Корнелиус, за да ме виждаш и да споделяш с мен най-доброто ми вино. Не съм те питала досега, но съм много любопитна как си станал магьосник.
- Не съм магьосник. Още съм само чирак – поправи я той. – Беше най-голямата ми мечта.
- Трябва да признаеш, че е необичайна мечта за полуорк.
- Не познавам баща си – каза Оног. Виното беше развързало езика му. – Нито пък бих искал. В селото ни орките носеха само ужас и смърт, затова и съселяните ми не ме обичаха. Аз само исках да бъда като всички деца и да ходя на училище, нищо повече. Като ковач не ми провървя, но поне се понаучих на този занаят. Мечтаех да ме уважават въпреки потеклото ми, така ми хрумна да стана магьосник. Взех решение и никога не се обърнах назад. Не съжалявам, че поех по този път. В света на магьосниците няма значение откъде си дошъл, само какво си постигнал. Чувствам, че намерих мястото си тук. Маестрото и семейството му са добри към мен. Видът ми не ги плаши. – Оног се усмихна и отпи. – Нито пък теб. Радвам се, че не избяга, щом ме видя.
- Шегуваш ли се? – закикоти се Валора. – Че какво ти има на теб? Не забравяй, че “всеки елф, човек, фея, та дори джудже и гном в мен чудовище вижда”. Всеки почтен млад мъж по-скоро би целунал теб, отколкото мен. Полуорк-магьосник и прокълната алхимичка, как сме се намерили само. Наздраве!
- Наздраве. А ти защо избра алхимията?
Валора сви рамене.
- Не съм я избирала! Винаги съм знаела, че съм родена за нея. Прародителите ми са феи. Феите са много затворени и рядко контактуват с външния свят, но са най-добрите алхимици. Като дете вместо с кукли играех със стъклениците в лабораторията на баща ми. След училище веднага заминах за Академията. Останалото вече го знаеш.
- Какво смяташ да правиш когато развалим проклятието ти?
Валора остави празната си чаша на масата, подпря глава на рамото на Оног и се замисли.
- Ще попътувам – отговори на въпроса му тя. – След години изгнание в тази кула, искам да пребродя всички градове, села, планини и долини! Искам да видя горите не само през прозореца си. Да преплувам река и да набера билки от четирите края на земята. Искам да бъда свободна!
Думите й прободоха сърцето на Оног като огнена игличка. Обичаше магията и новия си живот, но вмезапно го обзе носталгия по детството му, когато притежаваше само вехтата риза на гърба си, но можеше да тича на воля по тревата в родното село. Внезапно осъзна, че със сбъдването на първата си мечта е дал живот на нова.
- Хубава мечта имаш – каза полуоркът.
- Не е мечта, а намерение – увери го Валора.
- Каквото и да е, нека се сбъдне.
Алхимичката се надигна и се изправи в стола си. Оног въздъхна разочарован, но не каза нищо. Още усещаше топлината й върху рамото си.
- Един ден аз ще бъда калфа, а ти – свободна да кръстоваш отново света. Тогава ще изберем заедно някоя сенчеста полянка далеч от магически кули, ще отворим нова бутилка от най-доброто ти вино и ще пием за победатата.
- Договорихме се.
Оног нямаше търпение този ден да дойде час по-скоро.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ!