автор: lordly

Гледам го и не вярвам на очите си. Това в асансьора той ли е, или негово ксерокс-копие. Пък в средата на миналата седмица го срещах за последно. Тогава беше, както си е той: напет, изпънат, га че е глътнал бастун, с лустросан мустак и гелосан алаброс, с черни очила и панталон с ръб, на който муха да кацне, ще се разкекери.
Днес, в понеделник на смрачаване, комшията Тодор изглеждаше като изваден от възглавница, нещо повече, като изтеглена облигация от бежанския заем изглеждаше. Даже се беше посмалил, и малко изкривен ми се виждаше.
- Тошка, комшу, кво става с теб бе – и го гледам съжалително, а той се опита да извади една кисела усмивка, ама хич не му се получи.
- А, даскале нищо ми не е, само дето съм, като да ме е газил Поморийския влак.
- Да не си нещо прекалил снощи – и му правя оня жест, дето с палеца наливаш нещо си в гърлото.
- А, срещу понеделник, не, не е туй, ами онуй – дума Тошката и току ми смига.
В тоз момент асансьора ни изкатери на 7-мия, а Тошката ме издърпа за ръкава на междуетажието и зашушука:
- Даскале, преди месец овдовя колежката Тинка, 45-годишна брюнетка, с изхвръкнало дупе и влажен поглед и аз, нали съм си отколешен парясник и стар мераклия, взех да я гледам и аз влажно.
- Е, и – подканих го аз да я кара по-напряко, щото темата започваше да става интересна.
- Ми, съвсем подсъзнателно взех да се навъртам около нея: подам и туй, взема онуй, а и тя все ще намери за туй, или онуй да ме заприказва, и така.
- Какво, така – сопвам му се аз.
- Ми, така до петъка следобед, кога се престраших и й предложих, след работа да пийнем туй-онуй.
- Няма лошо - едва успях да вмъкна аз, щото Тошката ме сдърпа за ръкава и го изрече почти на един дъх:
- Няма ли? Има, щото колежката ми се ухили, извади най-влажния си поглед и ми предложи „да я посетя на вилата през уикенда, да ми покажела камината, да ме нагости с любимата си гозба и да сме свършели туй-онуй”.
- Бре, мискинино, уредил си се!
- Чакай – чакай, сега ще видиш – пак ме прекъсва Тошката. – Строявам се аз с бутилка мавруд и бяла орхидея пред вратата й, потапям се във влажния й поглед, вдишвам благоуханието от кухнята, а тя ме залови за ръчичка и ме води към една врата с думите: „ела-ела, първо да свършим туй-онуй”.
Тук аз онемях, а само една мисъл мина като бързия влак през главата ми: „таз вдовичка му е стопила лагерите на Тошката, затуй е такъв смарангясан”.
Тошката, обаче, нали не чу таз моя мисъл, преглътна на сухо и продължи:
- Влизаме значи и, бре-е-е, в гаража. Дорде се колебая на ум, или на глас да изрека „ах, палавница такава” и Тинка ми подава една дочена престилка с думите: „отвън има 6 кубика дърва. Не се притеснявай, нацепени са, само ми помогни в гаража да ги пренеса, докато аз довърша там в кухнята туй-онуй” – и ми смига пак с ония, влажните си очи.
Изкривих се, Даскале, изчанчих се: аз, дето по тежко от каса вино и два женски крака през живота си не бях вдигал, с два зеблови чувала, за два часа, 6 кубика церови цепеници, на 10 метра разстояние, на гръб пренесо-о-о-о-х – довърши с охкане и чупка в кръста комшията Тодор.
- Ами, после – не се можех да се сдържам вече аз.
- После ли, какво после – изблещи ми се Тошката!
- Ами, туй-онуй?
- Ти иди да правиш туй-онуй след двучасова разходка с цепеници на гърба – изблещи ми се пак Тошката и придържайки с две ръце кръста си, помъкна останалите си части къде тях си.