автор: Albatros

Мелтем сече тръстиките с мачете.
Навървиха се птичите ята.
Обираш ли си крушите, поете? –
със двата крака си във есента.

Защо все още в пясъците ровиш?
Хлапакът в теб нима не е умрял?
Възторзите пред новите любови
не ти спестиха глътката печал.

Преми злата! – и две жени – вдовици,
без теб ще хлътнат в Райските поля.
Ти дните си – зърна от броеници –
със щедър жест! – нехайно разпиля.

През страсти, суети и куп неволи
на гръб изнесе своя тъп живот.
И все така – с надеждите си голи! –
летиш и кацаш на автопилот.

Простиха ли ти вече враговете
вакхическата радост – да си пръв?
Или ти сричат строфите, поете,
със устни, изпохапани до кръв?

Приятелите? – вече се стопиха.
И сметката им никой не плати.
И как да ги завърнеш? С два-три стиха?
Май, скоро ще се видиш с тях – и ти.

И теб мелтемът вече те насмете –
един – търкулнат в зимата! – бодил.
И – по-великодушен от кралете! –
ти – абсолютно всичко! – си простил.