автор: YouNeedLobotomy

Ани се беше покатерила на дърво, за да ме гледа отвисоко докато копая.
- Чувствам се толкова аристократична така.
- Сигурна ли си, че го закопахме тук? - Спомените й бяха феноменални. Действаха като фото, можеше да запамети картина с перфектна точност. Трябваше й около минута, за да я закодира. Ако я питаш месец след това за броя и положението на клоните на дърветата, щеше да го възпроизведе. Щеше да ти каже къде е имало и мравуняци.
- Притесняваш се, че ти се подигравам ли?
- Притеснявам се, че ти харесва твърде много да ме гледаш да се потя от клона.
Усмихна се широко.
- Усещането е магическо. Само не разбирам защо трябва да го правиш с толкова много дрехи.
Чух шумолене из клоните. Очите ми скачаха от дърво на дърво. Сърцето ми биеше силно. По това различавах дали съм уплашен.
- Моля те, нека свършим тук и да се махаме преди някой да се е появил!
- Толкова си скучен! Просто продължавай да копаеш, правилната дупка е.
Закопах по-бързо и скоро лопатата ми се удари в куфара. Отворих го нервно, заприбирах парите по джобовете си. Хвърлих го в дупката и избутах пръстта върху него.
- Хайде да се махаме.
- Дръж ме! - Ани скочи и аз я хванах в ръце. - Обичам те толкова много!
- Нека се махнем от тук. Настръхнал съм. Мисля, че ме е страх.
***
- Успокой се, моля те. Убиваш Чито ми докато си нервен.
- Ще се успокоя. Сега всичко е наред. Нямат за какво да ни хванат.
Разкъса ризата си, пусна я на земята и застана на колене в краката ми. Беше сложила каишка на врата си по някакъв начин без да успея да разбера. Държеше въжето в устата си.
- Искам разходка.- Можех да се изгубя в черните й очи. Прегърнах я и захапах долната й устна. Ръката ми мина по панталона й и се опитах да го свлека стилно, но не успях. Тя бързо ми помогна и скоро стоеше пред мен напълно гола и безкрайно красива.
- Защо въобще започна да се занимаваш с мен?
- Защото си най-умният, неочакван, вълнуващ и магически човек във вселената. Защото всичко, до което се докоснеш, се превръща в приключение. И защото си невероятно, невероятно секси.
***
Тя е единственият човек, около когото можех да чувствам спокойствие.
Не зная защо съм такъв. Най-вероятно е тръгнало от това, че родителите ми се държат отвратително с мен през целия ми живот.
Всяка друга връзка или приятелство, което съм имал, деградира в едно и също. Постоянно обсесивно търсене на някакви несъществуващи коварни мотиви, които отсрещният човек може да има.
Това е наказанието на безскрупулния мошеник.
Всеки път, когато взема доверието на някого и го използвам, за да го срутя, се чувствам като бог. Импулсът на лова пулсира в главата ми. Ставам три пъти по-жив и силен. Виждам по-ясно, действам по-бързо и се усещам по-силен от бог. Обзема ме маниакална свръхтрезвеност. Сякаш за момент съм нещо много повече от човек. И дори не става въпрос за парите. Става въпрос за властта, да създадеш мечта и да я отнемеш.
Толкова ми е трудно да повярвам колко бледи и безинтересни същества са хората, че не успявам да не им припиша грандиозен разум. Наказанието на лъжеца е, че не може да вярва дори на глупак.

***

Целият бях изтръпнал. Мозъкът ми прескачаше от идея на идея.
- Станало ли е нещо?
- Не е за по телефона. Ще говорим по-обстойно щом дойдете в районното.
Да настоя за информация? "Може ли поне да кажете най-общо за какво ме викате?" щеше да е добър въпрос.
Възможно ли бе да са разбрали? В гората може да е имало някого...
Успокой се. Приключи разговора и помисли. Няма как да са видели каквото и да е. Това е съвпадение, нищо повече.
- Ще съм там след час.
- Ще Ви чакам.

Ани правеше чай на котлона.
- Полицаи. Викат ме.
- Спокойно. - усмихна се широко и ме целуна по челото.
- Може да са ни видели.
- В гората нямаше никой освен нас.
- Може да съм направил някаква грешка. Може някак да са се досетили, че парите са в нас.
- Ти не правиш грешки. Не и що се отнася до това. Също така знам, че няма как да се провалиш, когато отидеш в полицията, защото когато ножът опре до кокала, ти си най-умният човек, когото някога съм виждала. Но съвсем не съм сигурна, че скоро няма да умреш от сърдечен удар. Затова се успокой. Съвпадение е.
- Ще тръгвам. - Изправих се и се запътих към вратата.
- Изпий си чая. - отвърно мило и властно и веднага седнах на стола. Тя е единственият човек, на когото не се страхувам да дам власт. Малък остров на сигурност в океана от безумие.
***
- Познавате ли Росен Пламенов Пламенов?
Дебел полицай с уста, миришеща на чесън. В отегчения му поглед ясно се чете, че иска да завърши протокола, не да свърши каквато и да е работа. Можех да помириша отегчението от собствения му живот по потта му. Познавах ги. Безтегловни, безполезни и загубили всякакъв смисъл - лесно се вкарват във всякакви схеми за "бързо забогатяване", но е невъзможно да ги накараш да свършат нещо с ентусиазъм. Внушават си, че само ако имаха някоя друга жена, някоя друга работа, много пари или нещо такова, щяха да са щастливи. Не осъзнават, че отдавна сами са изрязали спобособността си за страст.
- Съвсем бегло.
Росен учеше в съседния клас в гимназията ми. Засичали сме се по коридорите, но нито сме били твърде близки тогава, нито сме запазили какъвто и да е контакт след това.
Беше неприятен. Ако не бях стресиран, нямаше да се сетя за кого става въпрос.
- Странно. - усмихна се ехидно. - Споменал Ви е в предсмъртното си писмо. Дори има завещание за Вас.
Не задава въпросите с цел да ме улови. Просто иска да си свърши работата. Не изглежда да ме мисли за опасен. Не мога да усетя никаква изненада или съжаление за смъртта. В такива моменти всичките ми емоции са напълно заглушени. Сякаш се случват на някой друг.
- Какво? Умрял ли е? Това е ужасно. Изглеждаше като много приятен човек. - Изкривих лицето си в тъжна гримаса. Трябва да помниш да включваш очите и веждите си. Хората го забравят, когато симулират емоции и това е най-лесният начин да различиш лицемерие.
- И защо Ви е споменал в писмото си?
- Боя се, че нямам никаква представа. Заподозрян ли съм в нещо? Имате пълното ми съдействие така или иначе.
- Не, не сте. Не сте единственият споменат в писмото. Случаят е доста странен. Споменал е и е завещал нещо на стотици лица... - Полицаят извади някакъв плик за писмо и ми го подаде. - Това е за Вас от него. Самоубийство е. Всичките му съседи казват, че се е държал странно от около месец.
Исках да се махна.
- Мога ли да ви помогна с още нещо?
- Не. Свободен сте. Ако излезе нещо, ще се свържем с Вас.
- Благодаря Ви.
***
Когато се прибрах, Ани рисуваше върху огромно платно. Имаше нещо магическо в погледа й. Можеше да пресъздаде с точност неща, които е видяла преди години. Щом поискаше да запомни нещо, просто го правеше. За минута можеше да снима всичко в главата си. Помнеше най-дребния детайл. С годините беше трупала пропорциите на всичко и сега ставаше интуитивно. Бях сигурен, че света, който вижда тя, е много по-различен от света, който виждам аз.
Щом ме погледна, се усмихна и свали тениската си.
- Има топъл шоколад в кухнята.
- Изобщо не се притесняваш, че може да са ни хванали, нали?
- Казах ти. Имам ти пълно доверие. За какво те викнаха?
- Съученик се е самоубил. И ми е завещал това. - Хвърлих плика върху масата.
- Близки ли сте били? - Симулира съчувствие в гласа си. Един от малкото й недостатъци. Забравя, че съм богат, защото виждам през театрите на хората като през стъкло. Нямам нужда да се прави, че й пука за неща, за които не й.
- Не. Не го познавах изобщо.
- Какво има вътре?
- Нямам представа.
Седна на стола до масата и я последвах. Бавно отворих плика. В него имаше писмо и графика на студено-красиво момиче с огромни умни очи.

"Здравей, страннико. Нямам честта да те познавам лично, но съм виждала бледи спомени за теб. Не съм избрала ти да си човека, който ще ме спаси, но зная, че и ти не си избрал да си моя спасител.
Плашещо е колко малко контрол имаме в избора на ролите си. Но предполагам, че трябва да сме благодарни. Не всяко парче кал е имало късмета да седи. Може да се каже, че сме истински късметлии."

- Този твой съученик е бил странен човек значи.
Космите на гърба ми бяха настръхнали. Бях изпълнен от хищното чувство. Искаше ми се да видя какво е било в главата на Росен, когато е писал това.
-Трябва да влезем у тях. - Прошепнах.
-Не, моля те, не. Тъкмо се измъкнахме. Тъпкани сме с пари. В пълна безопасност сме. Нека поне за малко всичко е наред и сме заедно в крепостта си.- Изхлипа Ани.
Никога не бях виждал подобна лудост. Имаше нещо безкрайно заразно в нея. Караше ме да се вълнувам. Виждах в този текст много повече емоция и дълбочина, отколкото имаше в думите. Сякаш не гледах парче хартия, а руини на велики цивилизации.
- Дай ми поне седмица. Искам поне една седмица под рицарската ти закрила. - Държеше ръката ми между гърдите си и ме гледаше тъжно в очите.
Главата ми пулсираше. Трябваше да разбера какво се случва. Не можех да го отлагам и с минута. Сякаш бомба в главата ми тиктакаше и единственият начин да я обезвредя бе да стигна до къщата на Стефан.
- Моля те - Тик - Заслужавам поне седмица. - Так.
- Да. - Тик - Разбира се, няма да ходя никъде. Няма смисъл да привличам внимание върху нас. - Так.
Седна в мен и скри лице във врата ми. Усещане в слабините ми каза, че избухването може да се отложи.

***

Мракът и тишината на нощта бяха паднали, тежки като завеса. Само звездите, като малки полуреални петна, се виждаха през прозореца. Дишах през копринената коса на Ани и усещах дъха й във врата си.
И някак цялата идилия беше прорязана от някакъв съвсем тих шум в кухнята. Усещането бе сякаш си счупил най-обикновена чаша, но знаеш, че това е предвестник на края на света. Като първата забравена мисъл пред портите на деменцията.
Станах възможно най-тихо от леглото и запристъпвах към звука.
Хлебарка пробягна по коридора. Нелепият ми мозък ме остави да се притесня за това, че са плъзнали хлебарки, вместо за това, че има някой в къщата ни.
Взех пистолета си и застанах на ъгъла на коридора ни. Преместих се колкото мога по-безшумно и го насочих към кухнята. На стола в пълно спокойствие седеше жената от портрета. Хлебарката мина до нея без да изпитва какъвто и да е страх от движенията й.
Прибилижих се към нея бързо със спусъка насочен към главата й. Тя мълчеше и се усмихваше.
- Има ли още хора с теб? - изшепнах тихо и доминантно, за да покажа сила, но на нея не й подейства изобщо.
Ръка се опря на рамото ми, обърнах се рязко и замахнах към врата на човека зад мен.
Ани се срина на земята и кашляше.
Обърнах се към стола, но там нямаше никой. Вратата на терасата беше отворена. Изтичах натам. Никой. Леден дъх лазеше по врата ми. Знаех, че ако се обърна, ще видя проклетото същество зад себе си.
Обърнах се рязко. Никой. И отново имах усещането, че е зад мен. Имах усещането, че винаги е зад мен. През цялото време, каквото и да направя, винаги е зад мен. Ани тъкмо беше започнала да диша.
- Видя ли къде отиде?
- Ако това е някакъв сексуален ролплей, не искам да го използваме повече. - каза тя и се захили леко.
- КЪДЕ ОТИДЕ!? КОЯ СИ ТИ!? - имах болното усещане, че това не е момичето, което познавам и обичам. Изглеждаше като нея, усмихваше се като нея, говореше като нея, може би дори мислеше като нея, но се кълна, че не беше тя. Замахна и ми върза шамар, но продължаваше да изглежда спокойна.
- Успокой се. Какво ти се случва?
Дишах и издишах бавно и тежко. Всеки път, когато имах пристъп, ми удряше шамар. Това беше начина да ми каже да се опитам да се контролирам. Това беше тя. Всичко беше наред. Всичко беше наред.
- Не зная.
- Милото ми сбъркано момченце. - прегърна ме и ми целуна челото. - Какво ще правиш, ако ме няма, а?
- Не искам да научавам. - притиснах я до себе си. - Мисля, че се влошавам.
- Сега знаеш, че съм аз, нали? Всичко е наред.
- Не е това. Това усещане изчезна веднага щом се опитах да го контролирам. Нещо ново е.
- Какво? - ръцете й галеха косата ми. - Каквото и да е, ще се оправим с него. Знаеш, че много ни бива да се оправяме с разни неща.
- Видях жена да седи на стола. Но не беше истинска, хлебарките не се страхуваха от нея.
Беше ме страх да я погледна в очите. Не исках да виждам притеснение във вечно топлите й тъмни очи.
- По-хубава ли беше от мен?
- НИКОГА! - притиснах я още по-силно до себе си.