автор: rajsun

Денят отнякъде издиша
и постепенно се смалява.
Една минута – то е нищо! –
по-късно слънцето изгрява.

Една минута – то е нищо! –
по-рано залезът угасва.
Денят по-къс една въздишка,
по-лек една кафена чашка.

Топи се неусетно, скришом –
ахá докрай, ахá до дъно.
Но не. До Коледа издиша,
след туй започва да се пълни.

Светът отнякъде издиша.
Лъжи, омраза, скръб, войни…
Пък аз, позастарял чудак,
очаквам милост от Всевишния –
да почне да се пълни пак.