Мечтата влезе под клепачите.
В косите ѝ гърмяха водопади.
Усетила моментната ни слабост,
тя ни хвърли на леглото с лекотата
на вятъра, подемащ празните гнезда,
които искат да догонят ятото.
Дочувахме горещите ѝ устни,
как палят тишината със безумие.
И бяхме страшно сухи цепеници,
жадуващи пожар от древни думи.
Като преплетени две струйки дим,
взаимно се припомняхме и плъзвахме
във най-прикритите си измерения,
където до смъртта си ще сме девствени,
умрeли от надежда или
живи
от немай-къде...
На сутринта, за сбогом се прегръщахме.
И само
ехото
се смееше и връщаше.
А как да го пропъдиш - босо ехо е,
от обич, разсъблечена
нощес.