автор: Eos

Наметнал в сака уморен следобед
по топлия паваж на есента
пристъпва мъж.

Летят усмивки , графици, енергии
към сипея на здрача,
с намигване стрелката на очакването
към вечерта прескача…
Къде го води тая бавна писта,
защо познат рефрен
/от ставане до лягане и ядене,
и помежду им фитнеса/
до потрес календара му разписва?
Навежда се, колата пали,
прииждат хора, тротоари, магистрали,
чилаут срива светлини,
ухото гали,
айпадът цъка
и букви някакви премятат се от скука;
замръкващи и светещи оттичат-
все подредени кадри в свят,
затворен в седем-осем инча…

О, светофарът и завоят, стоп…
Жена отляво!!!
Колата заковава, изтъркулва се айпада.
Докоснал е ръката…
И.. „Ах, виновен съм”
„Не, извинете, аз се бях отнесла”.
Потича кръв, изцежда световете,
дисплеите , изкуствените звуци,
заглъхват писъкът на модата , таблетите…
Очи разтърква,
о, препънала го е усмивка,
подскочил поглед в подиробеда,
препускащ с цвят на диня…
Умората с дъх минзухарно-светофаров
безмълвно и внезапно ги погалва.
Една жена разплакал е на пътя.
И мигом този свят се просълзява…