автор: dressy

в ръцете ми изчезваш джазмин
и лепкавата ти липса
се стича във вените
трови въздуха
не спира да боли
в обърнатите наобратно огледала
пиша името ти
и необяснимата никому истина
започваща в липсващите ти длани
и свършваща в мен
тишината
кoято понякога целуваш
сама и непреклонна
седемстотин луни нощи
помня името ти
и онзи свят
на който не принадлежа
реже спомените ми
изхвърля всяка ненужна дума
затрупва всяка улица с косите ти джазмин
вече
нямам сънища
нямам очи
нямам сърце
чувам само костите ти
които леко се напрягат под
всички животи
които не живееш