автор: FFortuna

Когато не зараства вечерта,
във нощи като тази се събуждам.
Откриват се очите на страха
с отблясъка на стари изумруди.

По скулите на голите стени
сънят във безтегловност се изплъзва.
Прозорецът не спира да мълчи,
пристегнат в тъмнината като възел.

И клонче залиняла тишина
покълва от прогнилия си корен,
разпукало забравени листа
от вече незапазения спомен.

Когато не зараства вечерта,
във нощи като тази не заспивам.
Изтривам си последната сълза
в жестоката потребност да ме има.