автор: kandid

През 1939 годна избухна Втората Световна война, замислена и подготвяна с години за осъществяване на грабителската политика на империалистическите държави, с цел разгромяване и ликвидиране на единствената социалистическа страна - СССР.
Империалистическите държави ги обединяваше злобата, ненавистта и страха от младата социалистическа държава, но противоречията между тях се оказаха по-силни и войната започна вместо към СССР, между самите империалистически държави.

Инициатори в тази насока бяха фашистка Германия и Италия в Европа и милитаристична Япония в далечния изток. Те оформиха оста [ съюза] Рим, Берлин и Токио. Хитлеристка Германия, след като си разчисти сметките на запад и си осигури дълбок тил, насочи своята военна машина на изток. След като беше окупирала Чехословакия, присъединила Полша, хитлеристите принудиха Унгария и Румъния да се присъединят към оста и да пуснат хитлеристките войски на своя територия. След тях фашисткото правителство в България, начело с монарха, също се присъедини към оста и предостави нашата територия и целия ни икономически потенциал на хитлеристите. Под натиска на хитлеристите и фашистка Италия на Мусолини, капитулира и правителството на Югославия. Веднага след капитулацията на тази страна, беше извършен военен преврат. Това наложи хитлеристките войски да навлязат в Югославия със сила. След това дойде ред на Гърция, която воюваше с фашистка Италия, даваше сериозен отпор на италианските войски. През април 1941 година беше прегазена и Гърция от хитлеристките пълчища. Така в Европа, освен неутрална Швейцария, не остана нито една държава, без британските острови, не присъединена „доброволно” или със сила към фашисткия съюз. Сега фашисткият съюз разполагаше с огромен военен и политически потенциал. Изхождайки от това хитлеристите прецениха , че са в състояние вече да пристъпят към изпълнение на основната си цел - военен разгром и ликвидиране на единствената социалистическа държава – СССР. За осъществяването на това пъклено дело Хитлер разчиташе на огромната си армия, съсредоточена на Съветската граница, на богатия военен опит и модерното въоръжение. Освен това разчиташе на внезапността, светкавичното настъпление и в резултат – разлагането и разпадането на СССР.
Вероломно, по бандитски, без обявяване на война, кръвожадните пълчища на хитлеристка германия на 22 юни, сутринта на 1941 година преминаха съветската граница от Финландия до Черно море и започнаха своето пъклено дело.
Монархофашистите в България не посмяха да изпратят нашата армия, както Унгария и Румъния срещу съветския съюз и не от благоразумие, а от страх, че българските войни няма да се бият срещу своите освободители и по-вероятно е да обърнат оръжието си срещу тях. За това имаха заслуга и спечелилите доверие сред народа български комунисти, начело с БКП.
Това не означаваше, че българската армия ще бъде оставена да бездейства. И тя получи от хитлеристкия господар задачи да осигурява фашисткия тил и по-конкретно да замени хитлеристките войски, окупирали Югославия и Гърция. За тази цел монархо-фашисткото правителство мобилизираше за по-дълъг или по-кратък срок запасни военни. През април 1942 г. беше мобилизиран и 39-ти пехотен полк в гр. Неврокоп [сега Гоце Делчев]. Наред с много други от Белица, получих повиквателна заповед и аз. По това време РМС,на който бях секретар, изпълняваше важни партийни задачи във връзка с въоръжената борба против фашизма. Една от тях беше да се осигурява оръжие, да се работи с младежта, а вече бях и под наблюдение. При това положение поисках от партийното ръководство да ми бъде разрешено да премина към партизанския отряд, вместо да отивам в армията. Още 5-6 другари предпочетоха партизанския отряд, вместо окупационния корпус като Стефан Зотев, Костадин Тричов,Георги Чифлигаров, Паньо Чонков, Иван Бакъшов. Партийното ръководство в Белица не прие нашето предложение, като се мотивира, че още не е време да се масовизира партизанската борба и второ, което беше по убедително, в армията е необходимо да отидат комунисти и ремсисти със задача да водят агитация и разяснителна работа сред войниците, за привличането им на страната на народа.
Това решение мене лично не ме задоволи, макар сега 40 години от тогава, виждам, че не съм бил прав. Имахме една много хубава възможност за бягство, тъй като след приключване на мобилизацията, полкът тръгна на поход през нощта. До Банско се беше проточил и разкъсал на шосето, без всякакъв ред и дисциплина. Можехме не само личното оръжие да вземем, но заедно с мулетата да задигнем тежки картечници и голямо количество боеприпаси. По време на похода, през нощта до Добринище все това ми беше в мисълта, но не се решех да проява инициатива, като пренебрегна партийното поръчение. А това зависеше действително само от мен, защото останалите знаеха, че аз съм във връзка с партийното ръководство и чакаха моето решение. Така или иначе изпуснахме една много добра възможност.
В София полкът бе натоварен на влак, който ни понесе през Драгоман за Югославия. Ние - войнишкият състав знаехме, че 39 полк отива да смени части от окупационния корпус, но точно в кой град не знаехме. Едва когато пристигнахме на една гара и се получи заповед да слизаме и стоварваме материалната част разбрахме, че се намираме в град Лясковец. Тук нашата II дружина се отдели от полка и в походен марш се отправи за Лебане. От дружината бе отделена една пехотна рота, към която бе придаден III-взвод от нашата тежко-картечна рота и замина за с. Бойник. Казарми в градчето нямаше и затова бяхме разквартирувани разпръснати из цялото градче в частни къщи, кръчми и дюкяни.
По отношение на състава на дружината имаше големи промени както в командния, така и в редовия състав. В сравнение с този при мобилизацията на полка през 1941 г. всички офицери и действащи и запасни бяха старателно подбрани, напълно доверени на фашистката власт. Командир на дружината беше майор Жеков, изпечен главорез и фашист. Командир на картечната рота, в която бях аз, беше поручик Никола Цонев, легионер и заклет враг на Съветския съюз и комунистите. На нашия взвод командир беше запасния подпоручик Радунчев, верен на властта, националист, кръвопиец и мародер.
Подофицерският състав също беше подбран, но между тях, макар и единици, имаше добри, човечни, но аполитични, като фелдфебела на картечната рота Манол Терзиев от гр. Разлог, подофицера Иван К. Ганджов от с. Бачево, Разложко, подофицер Татарски от Разлог. Но имаше и предани слуги на фашистите офицери, като подофицер Балабанов от с. Добринище, който бе използван като палач, фелдфебел Джамбазки и др. Войнишкият състав не беше подбран. Това не им беше възможно, но основният състав бяха млади войници, които караха редовната си служба. Тези, които бяха мобилизирани от запаса, бяха също млади - от последния набор. При този офицерски и войнишки състав беше много трудно и опасно да се работи за създаване на конспиративна организация. Не можах да открия и да се свържа с нито един комунист или ремсист.
След като си изясних състава, разположението и задачите на дружината, ми стана ясно, че трябва да се работи много внимателно, строго конспиративно и находчиво - още повече, че подофицера Иван Ганджов ме предупреди, че на него, на подофицер Балабанов и на още един, който не му е изместен, е възложено да ме следят и да не ме изпускат от очите си. Да се правя на наивна и кротка овчица не беше нужно. Още в първите дни от пристигането ни в Лебане, командирът на ротата ме изкара пред строя на цялата рота и прочете писмо, получено от Белица. Писмото беше официално от общинския съвет, но явно продиктувано от полицията. В него се съобщаваше, че съм известен на властта комунист и да бъда наблюдаван. След това командирът апелира към войниците да ме следят и да му докладват за всяка моя стъпка. За писмото бях предупреден и от Атанас Алесков, който беше в щаба на полка в гр. Лясковец и го беше прочел. След известно време бях предупреден и от Пеьо Чонков, който беше готвач в офицерския стол. Там подпоручик Цонев се заканвал, че щял да ме вкара в затвора. Всичко това беше благоприятно за мен, защото знаех от къде да се пазя и на кого мога да разчитам. "Разобличаването" ми като комунист, също беше полезно за мен, защото тези които симпатизираха на борбата против фашизма идваха при мене без да се опасяват и ми предлагаха услугите си за прикриването ми. Така разбрах, че голяма част от войниците симпатизират на нашето дело. Някои неща обаче, не можах да си изясня, което не беше добре. Не можах да узная третото лице, назначено да ме следи. Недоумявах защо ме мобилизираха, след като за властта съм опасен комунист и след като имах чин подофицер, а такава длъжност за мене нямаше. Не можех да си изясня и какво целеше командира с разобличаването ми пред всички, че съм комунист.
При тази обстановка трябваше да си изработя план за работа. Да преценя какви задачи да решавам и тактиката на противодействие спрямо противниците си. Преди всичко си поставих за цел да установя връзка с югославските комунисти и партизани. Това не беше никак трудно и особено опасно. Поради разквартируването ни в частни къщи из цялото градче, много скоро се запознах с много местни хора, които ме канеха на гости. От тези контакти разбрах, че от градчето има много партизани. Почти от всяка втора къща имаше партизанин, всяка къща, бeшe яташка къща. Знаейки, че ме следят, при отиването ми в определена къща, казвах на някой от доверените ми войници къде съм и ако ме потърсят командирите, веднага да ме извикат.
По-късно бях още повече улеснен, защото подпоручик Иван Ганджов беше върнат в България и на негово място бяха принудени да назначат мен. А подофицерите изпълняваха функцията на помощник-дежурни по дружина. А това означаваше, че през всяко време на денонощието имат право да се движат по целия гарнизон.
Най-после, след няколко отлагания, един от ятаците ме свърза с представител на партизаните. Вероятно отлагането се дължеше на опасения и мерки за сигурност. На тази среща уточнихме някои взаимни задължения. Аз се задължавах при възможност да уведомявам партизаните за всяка готвена акция от страна на нашето поделение. Да водя разяснителна работа сред войниците, че югославските партизани са борци за народни правдини и свобода, борци против хитлеристите и фашизма от каквато и да е националност. От нас не искаха нито оръжие, нито боеприпаси, нито жива сила. Искаха само да се съдейства за създаване в нашите войници братски чувства и отношения към югославския народ, да се въздържат от мародерство и участие в жестокости. От своя страна те се задължаваха да не нападат наши части, да отбягват при възможност срещи с наши поделения, когато са отишли на акция, да не допускат предизвикателства и провокиране спрямо нас. Това споразумение беше изгодно и за двете страни и трябва да кажа, че то се спазваше през всички тези 10 месеца от нашия престой там. Уведомяването за готвена акция за мен не беше нито трудна, нито опасна задача. Един ден преди акцията всеки войник разбираше, че се готви такава, защото се получаваше материална част, муниции, боеприпаси, суха храна или продукти от склада за готвене и пр. Обектът за акция се пазеше в тайна, но това не беше необходимо да знам. Като кажех на ятаците, че се готви акция, те знаеха на кого и как да съобщят. Изглежда, че свръзката им беше безупречна, защото нито една от десетките акции, които извърши дружината, не се срещна и не изненада партизаните.
На 20 км. от Лебане имаше златна мина, която се експлоатираше от хитлеристите, а се охраняваше от югославски полицаи, към 40 души. Един ден партизаните нападнали мината. Немците избили, а полицаите вързали и ги затворили в едно помещение. Извадили от строя съоръженията,а от складовете иззели всички хранителни припаси и ги натоварили на цял обоз от конски каруци. След като си свършили работата се отправили към своята база в Петрова Паланка. След като си отишли партизаните от мината се обадили и съобщили на командира на дружината за случилото се. Той поискал подкрепление от щаба на полка в гр. Лясковеци. Започва подготовка за голяма акция.Същата вечер пристига в Лебене ловната рота на полка, като подкрепление на дружината. Мен ме изпратиха предварително да заменя взводния подофицер на противовъздушния пост. /На една от височините край града имаше изграден наблюдателен противовъздушен пост, от който непрекъснато се наблюдаваше въздушното пространство и се регистрираха в специална книга всеки прелетял самолет и по кое време. На този пост беше началник взводния подофицер/. На другата сутрин,още в тъмно, дружината натоварена на камиони потеглила да преследва партизаните. Началникът на противовъздушния пост, когото замених, загина в тази акция. Няколко часа след заминаването на дружината, на височината, където бяхме на стража се чу стрелба от посоката на заминаване на дружината. Какво се беше случило разбрах едва на другия ден. Дружината се снишила в подножието на планината и в походна колона, в ускорен марш, започнала да преследва партизаните. След известно време настигнали обоза и го задържали, но продължали преследването. По пътя ги срещнал един селянин, изпратен от партизаните, който предал на командира на дружината молба от партизаните да се върнат, за да не се пролива братска кръв. Майор Жеков заповядал да арестуват селянина и продължил преследването. Още едно предупреждение изпратили партизаните, казали че са много и ще пострада дружината, но напразно. Преследването продължило и то не развърнато, а в походна колона. Тогава партизаните устроили засада в планината. Открили внезапна стрелба по колоната от всички страни. Настъпила страшна паника сред войниците и командирите. Всеки хвърлял оръжието и се спасявал с бягство. На място останали само убитите - 13 души, между които запасния офицер от Неврокоп, запасния взводен подофицер Татарски от Разлог и 11 войника. Командирът на дружината Жеков бил ранен в ръката. Пръв в Лебене се беше върнал командира на минохвъргачния взвод, запасен офицер, който докладвал в щаба, че само той се е спасил, останалите са избити. До вечерта и през нощта един по един се завърнаха всички, с изключение на убитите. И действително, ако са искали партизаните, са могли да избият всички, защото се били вмъкнали в чувал. След пръскане на дружината, партизаните, без да вземат нито една пушка, картечница или минохвъргачка от захвърленото оръжие, се изтеглили в планината. Чак на другия ден отидоха да приберат убитите и захвърленото оръжие.
Това беше единственото сблъскване между нашето поделение и партизаните. След това обаче, бяха проведени редица наказателни акции срещу мирното население. Опожаряваха се къщи, убиваха се невинни селяни. Войниците ми казваха, че подпоручик Цонев подхвърлял сръбска пушка в някоя къща, а след това правел обиск на къщата. Като откриел пушката, обвинявал стопанина, че е шумкар и го убивал. При една такава акция бяха арестувани и докарани в Лебене 16 селяни, които след дълги изтезания бяха избити по най-зверски начин с колове. Организатор и ръководител на това зверство беше нашия командир на взвод подпоручик Радунчев от Станке Димитров, а изпълнители, няколко джелати начело с подофицер Балабанов. Трябва да кажа, че такива изверги се намираха в дружината, но те бяха много малко. Болшинството от войниците, благодарение на разяснителната работа, не само отказваха да участват в такива зверства, но се и възмущаваха. Имаше случаи при извеждане за разстрел арестанти, при възможност, войниците да ги освобождават.
Югославските партизани продължаваха да развиват активна дейност срещу хитлеристите, недичевци и дражевисти. / Надичевци бяха марионетното правителство на Сърбия, поставено от хитлеристите. Дражевисти бяха въоръжени националисти, ръководени от емигрантското правителство в Лондон, които повече водеха борба против партизаните, начело с ЮКП, отколкото против хитлеристите/. Нападения и срещи с нашите войски старателно избягваха, въпреки зверствата, извършени от някои поделения и от някои озверени офицери и подофицери.
Редовно излизаше на акции и нашата дружина, но все така напразно. Когато пристигаше на мястото, където са се появили партизани, от тях нямаше и следа. Аз продължавах ежедневните си връзки с партизаните чрез техните ятаци. Командването, шокирано от това, че при провежданите акции, партизаните винаги успяват да се изплъзват, започна лично да следи подозираните войници и на първо място моя милост, като вече не разчиташе само на назначените да ме следят подофицери. Една зимна студена нощ , бях помощник дежурен по дружина. Като се възползвах от това, отидох в една яташка къща, където беше дошъл и представител на партизаните. Разговорът ни беше интересен, а в топлата стая беше приятно и аз се заседях повече, отколкото беше допустимо да се бавя по проверки като длъжностно лице. Командирът на дружината майор Жеков, ротният ми командир поручик Цонев и дежурния по дружина поръчали да ме търсят. Обиколили всички постове и спалните помещения на поделенията. Когато напуснах срещата отидох в нашата рота, където ме посрещна дежурния по рота Иван Кондев, който беше наш съмишленик и ми помагаше в моята дейност. Той беше много изплашен, поради това, че ме е търсил командира на дружината. Казал му, че съм в ротата, но къде не знае, започнал да го усуква, за да го заблуди. Майор Жеков се нахвърлил върху него и го бил. Докато още разговаряхме с Кондев на двора пред спалното помещение от към улицата се зададе майор Жеков, поручик Цонев и дежурния по дружина. Поискаха обяснение къде съм бил и след като не ми повярваха, ме арестуваха. Аз не се страхувах, че са разбрали къде съм бил.
Смятах,че нямат доказателства и ще ми бъде лесно да отричам всички обвинения. Но като ме вкараха в ареста , където задържаха заподозрени, че са партизани или ятаци от цивилното население, много се озадачих. Не беше допустимо военен да задържат в арест, където затварят югославяни с много тежки обвинения. Най-често те не излизаха живи от този арест. Не ме оставиха да се чудя много време. Още същата нощ започнаха следствието. Водеше го лично майор Жеков. Без всякакви предисловия, той ми постави ребром въпроса с кого се срещам, къде, в коя къща и как успявам да съобщя на партизаните, че се готви акция против тях. Аз спокойно му отговорих, че с такава дейност не се занимавам. Той веднага се нахвърли върху мене с юмруци и ритници , като ругаеше и беснееше като същински ранен звяр. От необузданата му ярост, освен боя аз получих и ценна информация, много полезна за по нататъшната ми тактика при следствието. С нанасянето на удари, той питаше без да дочака отговор ..." а защо никога не можем да намерим партизаните? Кой им съобщава да се изтеглят? Как узнават, че се готвим за акция?" От тези въпроси, изречени с пяна на устата, разбрах, че нищо конкретно не знаят, а само се съмняват. По-нататък следствието и инквизициите се водеха от други, но всички искаха да призная, че аз съм осведомявал партизаните за готвените акции. След три седмици следствието приключи и след още една седмица ме освободиха от ареста. Аз очаквах, че ще ме изгонят от армията, но за мое учудване ме върнаха в ротата на същата длъжност - заместник взводен подофицер. Сигурен бях, че няма да ме съдят, защото нямаше за какво. В показанията си нямах никакви признания по предявеното ми обвинение, а и следователите нямаха никакви доказателства - нито веществени, нито свидетелски. /Нито свидетелски!!! Въпреки, че задържаните сърби, обречени на смърт, ме познаваха/.
Независимо от това в щаба на дружината са скалъпили някакво обвинение, въз основа на предположения и са го изпратили в щаба на полка. По късно от Атанас Алесков научих, че командира на полка, като прочел обвинението много се ядосал, за гдето не са могли да го направят както трябва, за да бъда даден под съд и наредил да ме освободят.
Така за моя радост и за огорчение на моите палачи, завърши опита им да изпълнят заканата си да ме изпратят в затвора. След това продължих по същия начин да работя сред войниците и да поддържам връзка с партизаните. Нещо повече, след излизането ми от ареста, войниците изпитваха към мен по-голяма симпатия и приемаха с по-голям интерес и доверие моята разяснителна и агитационна дейност. Дори фелдфебелът на ротата, който беше аполитичен, ругаеше командира, като се учудваше как може да се обвиняват такива добри хора в комунизъм и се вслушваше в моите съвети и предложения за някои мероприятия, облекчаваше арестуваните цивилни лица, като им даваше храна и смекчаваше строгостта при ареста. Приемаше и някои предложения в интерес на войниците, доколкото решаването им зависеше от него. Така, без повече произшествия, дочаках демобилизацията на полка.
Дружината, която дойде на нашето място в Лебане през 1944 година има по-големи успехи в сътрудничеството си с югославските партизани. В нея е имало комунисти и прогресивни офицери, между които и д-р поручик Кирил Игнатов и заместник-командира на дружината поручик Атанас Русев, ляв земеделец. Те са успели да подготвят и убедят войниците да преминат на страната на силите, борещи се против фашизма.
Така възниква и се формира бригада "Георги Димитров", ядрото на която е преминалата, като цяло дружина на страната на партизаните.
Командир на бригадата е станал запасния поручик Атанас Русев, а политкомисар д-р поручик Кирил Игнатов (за което е осъден на смърт по ЗЗД. След 9 септември 1944 г. влиза в щаба на Първа българска армия. Участва във войната срещу Германия.През 1951 година е арестуван,поради противоречия с управлението на БКП и до 1952 прекарва в следствения арест на МВР - реабилитиран. Министър на народното здраве и социалните грижи от 1962 до1971).

Полковник от запаса: Иван Ангелов Тричков.