автор: esenna

-Не! Не! Нееееееееееееее… - тя блъсна майка си и излетя от вратата. Божидар хукна след нея. Викаше я , тичаше с всички сили, но все повече се отдалечаваха косите й. Накрая спря – беше безсмислено.Свлече се до един дувар и свит на кълбо стискаше главата си с ръце , триеше сълзите и когато започна да хлипа на глас вече изгуби усещане за реалност.

* * *

Двадесетина години преди всичко това да се случи, във Варна се роди малко бебенце- Луиза. Майка й – медицинска сестра, я нарече така ,защото това беше героиня от някакъв роман прочела в ученическите си години, в който красивата Луиза била истинска щастливка. Порасна момиченцето й само, нямаше братя и сестри . Беше дребна, невзрачна ,затворена в себе си , говореше малко, почти никога не се усмихваше. Имаше си някакъв свой свят, в който не допускаше никой. Баща й дори се безпокоеше от тези й странности, но майка й толкова й се радваше, че приемаше всичко от нейна страна като божествено. Единственото, с което природата я беше надарила, това беше косата й – дълга до кръста, с особен медночервен оттенък, гъста, лъскава, чуплива, слънцето често се оглеждаше в нея. В редките случаи когато се усмихнеше едва-едва , лицето й придобиваше особеното озарение на самотните нежни и раними натури. Когато беше на десет години , майка й спечели зелена карта и цялото им семейство се премести в Америка. Луиза прие тази промяна с абсолютно спокойствие – нямаше радост, нямаше свои си желания. Животът за нея беше нещо, което просто ти се дава и накъдето те поведе –натам отиваш, без съпротива , без мисъл за други пътища. Заживяха в Америка, купиха си къща, тя завърши средното си образование, записа колеж и вече втори курс студентка , без приятелки и без нужда от подобни преживявания като шушукания, кикотене ,заяждане и смях, продължаваше спокойно и невъзмутимо напред по своя си път. Един след обед отиде до библиотеката и когато излезе я спря някакво момче- на развален английски я попита дали това е колеж. Тя кратко му отговори :
-Да.
Момчето беше две глави по-високо от нея, късо подстригано, с дънки и тениска, опита се да я попита къде се намира Историческия музей на града. Тя го погледна с учудване – на кого би му се приискало да ходи в тая жега точно в този музей, но предположи,че е българин - имаха бригадири да берат ягоди.Затова се поусмихна едва забележимо и отговори на български:
-Млади Господине, ако сте тръгнали на разходка мога да Ви препоръчам по-интересни места в нашия град.
Той се разсмя от този неочакван обрат, подаде си ръката:
- Божидар!
- Луиза!
- Какво правиш тук и ти ли си на бригада?
- Не, живея тук повече от десет години.
- Но си българка?
- А ти как мислиш? – тя го погледна за първи път по-сериозно заинтригувана от това, че с момче може да се говори нормално.
Така започна тяхното познанство. Последваха безкрайни дни, в които тя излизаше с него , разхождаха се, говореха за много интересни неща, той често оставаше у тях за вечеря и чак тогава се прибираше в лагера. Изминаха два месеца, Луиза като че ли порасна неусетно – за първи път започна да се поглежда в огледалото и да нервничи, че не обича синята пола или червената рокля. Родителите й се споглеждаха, радваха се на тия промени в дъщеря си и неусетно заобичаха момчето. Когато изминаха още два месеца Луиза вече по цял ден с нетърпение гледаше часовника. Божидар идваше най-после и тя го прегръщаше с плам неподозиран за такава безстрастна натура каквато беше тя. Какви ли не чудеса върши с нас любовта! Бригадата свърши и той замина за родната си България с обещанието, че само след няколко месеца ще се върне пак на бригада и тогава… о, тогава всичките им мечти ще се сбъднат. Луиза го изпрати на летището, плака дълго и безутешно в колата през целия път до дома им, прибра се в стаята и три дена не излезе. За нея тия месеци си бяха истински кошмар, Божидар тъгуваше по свой си начин и само в дните когато се чуваха по телефон или по Скайп се чувстваше по-добре. Измина годината и ето вече Луиза с нетърпение обикаляше летището.
Самолета от София кацна, тя започна да гледа часовника си през две минути и да се движи напред-назад. Божидар също нервничеше, мина паспортния контрол, взема си сака и тичешком излезе – тогава я видя – малката негова Луиза, с медните коси – изпита и бледа, търсеше го с трескав поглед и когато го видя лека руменина плъзна по лицето й . Той отиде при нея и я прегърна с дълго стаявана страст и обич. Галеше красивите й коси и си мислеше колко е пораснала. Лятото за тях беше някакво вълшебство, любиха се с много любов и всеотдайност и все по-често и двамата си казваха как не е възможно повече да се разделят . Така се роди и мисълта да се оженят. Луиза за първи път в живота си позна чувства като радост,щастие, обич, разхубави се и стана истинска красавица .Божидар съобщи на родителите си по телефона ,че ще се оженят с малката Луиза, ще остане в Америка и когато решат ще се върнат в България. Не си говореха изобщо за бъдещето- и за двамата имаше само едно важно нещо – да бъдат заедно. Божидар живееше с Луиза и сутрин отиваше на работа. Всички им се радваха, тя често ходеше в лагера на българите и прекарваха приятни вечери с приятелите му. Неусетно се превърна в друго момиче – пръскаше светлина, обич и дъх на праскова край себе си. Баща й тихичко изтриваше някоя изпусната случайно сълза като гледаше единственото си момиче толкова щастливо. На Божидар ушиха фрак, на Луиза красива булчинска рокля с брюкселска дантела и много дълъг шлейф, поръчаха и бели сатенени обувки и когато се облече в къщи всички ахнаха -тя беше една малка прелестна принцеса, с нейната свенлива усмивка и разпуснати медночервени коси.
Неговите родители дойдоха две седмици преди церемонията. Всички бяха радостни, а Луиза не стъпваше по земята. Насрочиха дата за сватба, преминаха нужните медицински прегледи и всичко това беше някак между другото, съвсем незабелязано, когато една сутрин се получи писмо - уведомяваха Луиза Борисова ,че трябва да се яви в болницата заедно с родителите си за приемане на резултатите от кръвните изследвания. По обед всички отидоха до болницата с колата . Обадиха се и излезе един лекар,който повика родителите на Луиза и Божидар. Тя му шепнеше на нейния си любовен език неспирно, тихичко и не забелязваше нищо, той се усмихваше и я галеше по раменете. Дори и не забелязаха промяната по лицата на родителите си. Майка й дълго обясняваше на лекаря нещо , но той клатеше глава с неодобрение и повика Луиза и Божидар по имена. Те отидоха като се смееха на глас и тя поиска резултата. Лекарят я спря с ръка:
- Госпожица Луиза Борисова и господин Божидар Николов?
- Да, ние сме, ще се женим – отговори тя със светнали очи.
- Доктор Смит – началник лаборатория – той си подаде ръката и се ръкува с двамата - Съжалявам, но не мога да ви дам разрешение за брак,защото вие сте брат и сестра.
- Моля???
- Да, точно сега говорих с родителите ви, те ще ви обяснят всичко. Ето резултата и моето становище.
Луиза пребледня и се разтрепери:
- Сигурно има някаква грешка, може ли да повторим теста?
- Може, но сигурен съм,че резултатът ще е същият, поговорете с родителите си. Наистина съжалявам.
Той се обърна и влезе в лабораторията.
- Лу, нещо се е объркало, почакай, ще дадем пак кръв – Божидар беше поразен от това, което чу. Луиза отиде при майка си, всички слязоха бързо , прибраха се в къщи и седнаха на масата – неговите родители, нейните и те двамата.Тя стоеше като вкаменена, дори не усещаше ръката на Божидар.
- Лу, моля те чуй… - майка й мъчително преглътна - ние с татко ти повече от десет години не можехме да си имаме наша рожба . Когато вече се канехме да си осиновим, в България започнаха да прилагат метода „ ин витро” за зачеване. Веднага отидох в София – само там се прилагаше тази манипулация, малко бяха лекарите, които бяха обучени. Знаеш в какво се състои това – така след месец наблюдение в болницата в София, аз вече бях бременна. После се роди ти. Никога не съм знаела кой е донора и през ум не ми е минавало, че може да стане такова нещо, но от кръвните ви изследвания с Божидар се вижда, че сте деца на една майка- неговата.
Настъпи мълчание. Майката на Божидар – висока, слаба жена, с деликатни черти поиска да каже нещо, но Луиза стана рязко.
– Искаш да ми кажеш,че аз съм дете от епруветка, правилно ли разбирам?
– Не е точно така, говорили сме за това неведнъж…
– Никога не си ми казвала ,че може да се влюбя в брат си?
– Никой дори и не е предполагал ,че това е възможно, повярвай , седни, успокой се, ще измислим нещо.
– Луиза , чуйте ме, аз исках да направя добро, исках и други жени да си имат деца, да си гледат свои бебета! – промълви майката на Божидар.
– Да, Вие и моята майка сте искали да създадете нещастни деца, това ли се опитвате да ми кажете?
– Лу – обади се баща й – не е така, вие можете да се ожените, но не трябва да имате деца . Това е дилемата,която трябва да се разреши. Няма виновен. Достатъчно си голяма , за да го осъзнаеш. Лошото е , че този въпрос не е уреден със закон , но …
– Да живея с брат си , да правя любов с него, да се гледаме голи??
Не! Не! Неееееееееееееее… - тя стана рязко , стола й падна, блъсна майка си, която се опита да я спре и избяга.
Вечерта се прибра в стаята си, заключи се и отказа да разговаря с когото и да било. Божидар беше в болница с успокоителни инжекции, Луиза не допусна и лекар до себе си. Усети как задуха ледения вятър на самотата – първо изстинаха ръцете й, после краката, костите й, косите и душата й започна бавно да се покрива с лед. Месец тя живееше в своя затвор – стаята, леглото , прозореца. Родителите на Божидар се завърнаха в България, той се посъвзе и започна да прави опити да се видят, но всичко беше напразно. Никакви сълзи на майка й , никакви думи на баща й , нито пък на единствения мъж в живота й можаха да я накарат да отвори вратата.Божидар плачеше с часове пред стаята й, молеше я да се оженят , да си вземат дете, увещаваше я как всичко това е нещо недоказуемо, но за нея беше настанал края. Тя не плачеше, усещаше как сълзите, очите, миглите и веждите й се заскрежават от безизходност.Така мъчително измина година. Един ден Божидар целуна ръка на майка й, прегърна се с баща й и се завърна в България. Едва тогава Луиза започна да излиза от стаята си – не говореше с никого – повече не чуха гласа й , родителите й виждаха само една сянка, която се движи покрай тях. Телефонът звънеше и никой дори и не го чуваше. Така къщата на цветята както я наричаха съседите се превърна във ваза за увехнали цветя. Паяжините на забравата се появиха някак незабележимо край столовете, масите, креслата, диваните, леглата, кристалните огледала, сервизите от китайски порцелан, пълзяха и оплитаха всичко и всички, душите, сърцата, мислите и чувствата им в странни и причудливи, почти красиви форми. И ако целия град изтръпна от тая житейска трагедия и в продължение на няколко години това беше основната тема по кафенета и ресторанти, в един момент бавно започна да изчезва и тя – и житейската трагедия беше обвита от паяжините на забравата. Майка й се разболя и скоро напусна този свят. Луиза се грижеше за нея грижливо , с мисълта, че е задължена на жената, която я е отгледала. Баща й след смъртта на жена си започна да пие и неведнъж дъщеря му го прибираше от близката кръчма. Готвеше му , пазаруваше, чистеше голямата къща и не издаваше и звук.
Божидар след години се ожени, имаше двама сина, но бракът му беше истинска тегоба, сърцето му остана там , при малката Луиза и се раздели с жена си. Тръгна по белия свят – на гурбет както казваха старите българи. Никой повече не го чу и не го видя.
Луиза отслабна, отряза си косата , облече черно и така посрещна смъртта на баща си. Когато всичко приключи, тя повика с жестове дърводелеца от съседната къща и поиска да закове дъски на всички прозорци и врати, плати му в брой, прибра се, затвори къщата и никой повече не я видя.
Луиза , самозазидала се, започна да чезне ден след ден, свиваше се по някакъв странен начин, паяжини се провесиха от косите й, от роклята й, времето я забравяше, съдбата, цялата вселена, смаляваше се постепенно с всеки изминал ден. Когато усети,че краят й наближава облече булчинската си рокля, обу сатенените обувки, с досада поизчисти нахалните нишки на забравата , седна на креслото и зачака майка си да дойде да я вземе със себе си. Когато хората от града разбиха къщата я намериха непокътната от времето – изглеждаше като прекрасна булка. Само в гърдите й сърцето й беше изсъхнало.
Когато задуха вятърът на светлината, запуснатият двор на къщата се покри с бели кокичета – всички ги гледаха учудени, никой не можеше да каже от къде се взеха тия кокичета, но тъй като това ставаше всяка година макар и само за месец , хората привикнаха и с тази странност. Обичаха да минават край разпадналата се къща , любуваха се на сребристо-белия нежен кокичест килим и си спомняха за невъзможната любов на Луиза.