ХИМН НА ПАРАШУТИСТИТЕ
Небето е пусто и тъмно,
моторите грозно реват,
но парашутистите стръвно,
за скок се подготвят в нощта.
Потъват в студената бездна
но винаги право в целта.
Tе, нашите ангели звездни,
ще кацнат в тила на врага.
Повярвай във нас, командире,
че имаме мъжки сърца.
Kакво че куршумите свирят,
кълнем се, ще бием врага.
В осми редовен клас нас, децата от провинцията ни преместиха в специално създадената Втора английска гимназия, която се намираше в Павлово. Училището беше чудесно, пък и ние си бяхме по-близки.
Предизвикателството на подготвителния клас беше преминало и забравено, учението въобще не ми създаваше проблеми, започна да ми става скучно. Нещо ми липсваше.
Научих, че се организират курсове по парашутизъм, ето какво ми трябваше, точно за мене. Споделих с Магиша и нея не я свърташе на едно място. Записахме се заедно.Процедурата по приемането беше дълга и мъчителна. Първо щателен преглед на здравето. Второ продължителни тренировки, главно скачане на батут, приземяване от височина, въртене за проверка на вестибуларния апарат.И разбира се обучение по скатаване на парашутите. Най - отговорната задача - ако искаш се трепи, но за живота на другаря отговаряш ти.Лошо скътания парашут, означава смърт за парашутиста. ОТГОВОРНОСТ - това беше най-сериозния урок, който научавахме. Трябваше да ставаме в 4 часа сутринта, от 5 до 7 бяха тренировките и после беж на училище. Така 6 месеца. И дойде деня на първия скок. Първият скок. Бяхме облечени в специални комбинезони, тежки обувки, обхващащи глезените, предпазна ушанка. Летяхме в двукрило Анче. Първите скокове бяха от 800 метра височина и с автоматично отваряне на парашута. Главният ни инструктор, другаря Доински, закачаше чохлите / калъфа на парашута/ със специален механизъм за стоманен лост, вратата на самолета се отваряше и скачаш. Чохълът се издърпва и парашута се отваря. Това трябва да става бързо, за да уцелим полигона, нямаше време за никакво разтъкаване. След първата партида скачачи, самолета възвиваше обратно и пак бързо -един по един. Седяхме притиснати един до друг на две срещуположни пейки. По едно време гледам на момчето срещу мене устната се поду, разцепи се и потече кръв. Никой не му обърна внимание. Ако се запънеш на вратата, няма милост - просто те блъскат. Дойде и моя ред. Въздухът пред отворената врата е плътен като морска вълна, трябва да се гмурнеш. Когато чохала се издърпа, парашута се отваря със силно сътресение, доста неприятен момент. Но после, о , после. Градът е под тебе, а ти си птица и се изпълваш с такъм възторг, че почваш да крещиш. Не можехме да управляваме парашутите и се реехме в небето според вятъра. Но първо гледаха да ни пускат в безветрено време и второ в границите на полигона, така че издънки имаше рядко - не че нямаше. Вторият неприятен момент започваше, когато земята се втурваше към нас, не ние към нея. Тогава следваше удар. Бяхме обучени - сгънати колене и тазобедрени стави веднага лягане на една страна. Ако имаше вятър, парашута ни влачеше из трънаците и колегите тичаха да го погасяват, а иначе си беше твоя задача да погасиш парашута, да го събереш и да отидеш да рапортуваш: "Парашутист еди кой си се приземи успешно. Задачата изпълнена - рапорт даден"."Рапорт приет и кратък коментар". Но и критичен и не критичен щастието можеше да ни взриви - ние бяхме победители. Бяхме победили собствения си страх - страхотна победа.
Спомням си, когато се връщах от първия скок, имах чувството, че емоцията ми изпълва трамвая. Чудех се хората как я дишат и къде ще отиде тя. Изглежда около мен е имало сиание, защото пътниците ме заглеждаха и като, че ли се отдръпваха. „От други свят бях аз „.След първите три скока се определяше, кой ще продължи. Треньорите много внимателно ни наблюдаваха, набираха състезатели. Много от децата отпадаха. Магиша се отказа, получи някакви болки ,в гърба ли в краката ли, не си спомням, но "смелия чунг" не стана по-малко смел.Аз се приземих отлично, събрах си парашута и горда отидох да рапортувам. За моя огромна изненада, треньора каза: " Отлично, Тричкова, поздравявам те с последния скок". Чакай сега, хем отлично, хем последен. Гледах го с изумление, гняв, почти с омраза. Човекът ме покани в кабинета си. Каква била работата. Баща ми, го намерил и почти му наредил да ме отреже. Офицер е казва, трябваше да се подчиня. Беше ясно, че хитрува. Това беше мой проблем, не на баща ми и той го знаеше.
Намерих баща си и му казах: „ Моят баща не може да бъде подлец. Ако искаш да имаш дъщеря, това да ти е за последен път”. Това беше всичко. Горкият татко.
Няма смисъл да обсъждам мотивите на татко. Беше много опасно. Следващите месеци го показаха със страшна сила. Не знам на негово място как бих постъпила.
След третия скок на едно момче от Първа английска гимназия, поради лекарска забрана / имал проскостъпие/ му беше отказано да продължи с тренировките. Брат му беше две години по-голям, също от нашата гимназия, също беше парашутист. Баща им - генерал, летял за СССР. Момчето намерило пистолета на баща си, потърсило лекаря,решен да му отмъсти, / за щастие не го намерил/ , отишъл на "кръста", мястото в което се целехме да се приземим и се застреляло. Обърнали самолета и баща му долетя....за погребението Погребахме го с почести, увит в парашута. Всички бяхме настроени срещу лекаря.По това си личи какъв ни е бил акъла. Баща им в безсилието си ги беше изгонил от къщи и двамата.А сега ми кажете, какъв подлец е бил татко.
Друг случай, на едно момиче нещо се заплете парашута и се забави да се отвори, инструктора в пълна готовност се хвърли от самолета и като по- тежък го настигна,прегърна го,отвори ръчно парашута си и двамата се приземиха благополучно.
На едно момиче от Ихтиман инструктора пропуснал да закачи чохала на лоста. Момичето полетя с голяма скорост към земята, а чохала виси покрай него. Имахме на гърдите , запасен малък парашут, който се отваряше ръчно, но момичето в паниката си не се е сетило , или се е сетило късно - много късно.
Когато започнах да скачам редовно не смогвах да отида на време на училище. Или закъснявах за първия час, или въобще го пропусках. Директорката на гимназията другарката Цанова, ни преподаваше по математика. Знаеше ме като много добра и дисциплинирана ученичка. За няколко отсъствия изключваха от гимназията, въобще не се церемоняха и хич не ги интересуваше кой е баща ти.Другарката Цанова се разтревожила, решила, че нещо се случва с мене и ме извика в кабинета си. Обясних й с какво съм се захванала, нямах начин да избегна закъсненията.Казах й нали си знам уроците, пропуснатите часове веднага ги наваксвам, нека ме изпитват колкото си искат, само да не ме наказват. Все едно няма да се откажа от парашутизма. Тя беше умна жена, изгледа ме с тревога, със състрадание и може би с малко възхищение и каза " добре". "Само гледай да не се издъниш - залагам си авторитета". Не се издъних.
Следващите скокове бяха от 1500 м. височина. Нямяше чохли. Ние трябваше ръчно да отваряме парашутите на 800 м, височина, имахме възможност и да ги управляваме. До 800 м. беше периода на свободно падане – разперени ръце и крака, устойчивост на тялото.
Бяхме добре обучени при тренировките на батута. Ако започнеш да се клатиш, т.н. „камбана”, или се преобърнеш, голям късмет ще имаш да се приземиш жив.
Имаше и трагикомични случаи. Веднъж се приземих на територията на тренировъчно войнишко поделение с ровове и телени мрежи. За мой късмет стъпих на гладко място. Войниците веднага ме качиха на кола и ме закараха в Божурище. Една моя приятелка, не от нашия клас, лудетина - Василка Чочова / Чочо и викахме/ се „приземи” на покрива на влака за Банкя. Влака , разбира се спрял и по живо и здраво я докараха на полигона. Та такива ми ти работи.
Но се случи и голяма трагедия.
Нещастни случаи ставаха не само с начинаещи парашутисти.
Загина и нашия идол, полковник Стефан Калъпчиев. Той беше парашутист от висока класа и безумно смел. Решил да отвори парашута много ниско до земята и не успял.
Немога да се въздаржа да не напиша малко повече за него.
Стефан Калъпчиев е роден през 1921 г. в с. Грамада, дн. квартал на гр. Благоевград. Като ученик е деен член на РМС. Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. Ятак на своя брат, партизанина Никола Калъпчиев и Горноджумайската партизанска чета. През 1943 г. е мобилизиран в окупационния корпус в Югославия. Дезертира и е партизанин в Югославска народна освободителна армия (ЮНОА). Участва в посрещанито на мисия „Виктор“ (парашутна група на Иван Винаров, Щерьо Атанасов и др.) за усилване командването на НОВА. Техният десант го спечелва за парашутизма. Стефан Калъпчиев е първия командир на Интернационалния войнишки батальон от състава на НОВА. Провежда диверсионни акции в тила на Вермахта в Югославия.
След 9 септември 1944 г. започва да се занимава с парашутизъм. Служи в БНА. Командир на Парашутната дружина, началник на Военното училище (Враждебна) и парашутнодесантната служба в ПВО и ВВС. Военно звание, полковник.
Въвежда височинните скокове със задържане и незабавно отваряне на парашута (1957). Постига пет световни и седем републикански височинни рекорда по парашутизъм. Първия българин, който изпълнява парашутни скокове чрез катапултиране. Извършва над 2000 парашутни скока. Награден от ФАИ за особени заслуги към авиационните спортове с почетния диплом „Пол Тазандие“. Загива на 25 февруари 1964 г. на летище Божурище на 43 годишна възраст.
На името на загиналите при изпълнение на службата парашутисти и летци беше учредена преходна спортна купа „Калъпчиев - Крумов - Джуров“. Връчва ше се на победителя в едноименното военноприложно състезание. В Аероклуб „Божурище“бе изграден Паметник на полковник Стефан Калъпчиев - парашутист, загинал при изпълнение на служебния си дълг./ Това беше по мое време, сега не знам как е. Нищо чудно паметника да е разрушен.