автор: florans

Боговете изпратиха знамение за любовта между Евридика и Орфей. Дъгата, която ги свърза, блесна и остана невидимото и отражение – от длан до длан, от сърце до сърце.
Съдбовно бе това свързване, но никой от тях не биваше да узнае бъдещето си, за да не се съсредоточава върху финала, а да търси пътища към постигането на собствената си мисия, защото смисълът не е в края , а в пътя.
Искрата бе запалена и от този момент оракулът разбра, че боговете му изпращат изпитания, свързани със сърдечните работи. Отдаден изцяло на Школата и новото учение, той бе съсредоточен в менталния свят. Сега трябваше да измести центъра в сърдечната чакра, в чувствения свят или да противопостави менталното на чувственото поле, за да извлече мъдростта. Ако за обикновения човек любовта бе страст, нагон, то за посветения се разкриваше широко и непознато поле, в което се работи на други честоти.
На пръв поглед Орфей и Евридика по нищо не се отличаваха от другите влюбени. Но това беше само външната страна. За младия жрец Евридика беше пламъка, средоточието на земното и небесното, съчетано от огъня. Да разискря огъня, да го направи действен и овладян творчески акт, а не стихийно чувство, в това оракулът виждаше смисъла на съдбовната връзка. Доста сложна задача – да превърне страстта в мощни хармонични импулси. Толкова непосилно, като да впрегнеш четирите земни стихии и да ги примириш в общия градеж. Евридика усещаше как нейният любим остава неподвластен на чувството, а сам се опитва да го владее, как не страстта изгаря него, а той впряга чувството и го излива в съвършена мелодия, в неземен стих и богоравно песнопение. Младата посветена в жреческото изкуство и поезията страдаше, че не може да го подчини на любовната страст. Сравняваше любимия си със звероукротител, който свещенодейства с омаята върху любовния пламък. Беше в обсега му, но той не и принадлежи докрай. Тя по-скоро бе докосната от властта на огъня, чиято искра бе запалила самата тя, но магията ставаше някъде извън нея. Евридика не бе владетелка на чувството, въпреки зашеметяващото дихание на любовта. Теменужените и очи, докосването на изящната и длан, блясъкът на златистите и коси, всичко в нея искреше.
Двамата влюбени се усамотяваха на една полянка над молитвения хълм. Орфей бе неизменно с лирата си. Откакто пламна любовта между нето и Евридика, словата на песните му освен мъдрост придобиха и топлина, мелодиите му постигнаха симфонията на природните звуци, а гласът му бе подобен на сребърен звън. Великата творческа сила на любовта работеше в него, разискряше думите и звуците…
Сърцето чувства най-правилно диханието на Вселената, което също е любов и се слива с космическата необятност. Сърцето, за разлика от хладно устроения ум се разтваря във вселенското сърце, за да отдава и получава, докато се слее с ритъма на всемира.
Орфей и Евридика взаимно изпълваха вътрешния си мир, най-често без думи, защото знаеха, че думите понякога убиват сърцевината на смисъла, ако не се разчете правилно…

10 част