автор: yd

(Кратък разказ (все пак), досега съм се пробвала само в най-кратките жанрове:))


Тогава бях малка (на 4-5), когато чух, че баба ми била роза. Не го проумях как баба ми може да е била цвете.
Някъде в ранния си пубертет ми беше много странно, че сестра ми е записана Румяна, но тайно е кръстена в католическата селска черква - Роза. Тя сега си живее в Канада, където почти всички се обръщат към нея с Rosie, а не с Руми. Откакто е там на всеки неин рожден ден и изпращам по и-мейл картичка с избрана от мен или сътворена роза, но утре ще и пусна пръстенче с ръчно изработена роза в колет.

Имам да ви разкажа за още две много лични за мен жени с името Роза.

Първата беше циганка – 2-3 години по-голяма от мен, но много зряла за онези времена. Бяхме просто селянчета без книги, без телевизия, и с ограниченията, които родителите ни ни поставяха: „Само да си отдолу да те виждам”... и тогава се случи първото ми приключение... припълзяване до оградата на съседите... вече нямаше да ме виждат... бях само с нея и тя ми разказа „приказка”. (Сега , разбира се го оценявам като усещане за първия ми thriller – филм на ужасите, защото да не забряме, че първият ми запомнен филм в читалището беше „Слонът, моят приятел”). Приказката беше шепнешком с дълбок алтов глас и дълги паузи и започваше така: „Вериги... знаеш колко са тежки, железни... , но сега тези вериги могат и да се движат, те тръгват... пълзят към теб като змия и ще те заключат.”

Та, за другата Роза. Доста по-късно разбрах, че се казва така, защото бях в болнична стая на първо легло откъм вратата от общо четири легла. По-скоро в несвяст с ляв крак вдигнат върху дъска за гладене, пробит в коляното и 7 килограма тежести вързани в пробитото, за да не ми позволяват да мърдам. На трите легла вдясно от мен към прозореца сигурно е имало и други жени, и са се сменяли, но запомних Роза, която от подръчен памук ми правеше пръстенче, за да го подложи под петата ми и всеки път ме болеше (разклащането на тежестите), но преди това петата ме болеше повече. В деня, когато ми беше определена операция за поставяне на метали в счупената ми бедрена кост за следващия ден, Роза каза, че ще се помоли за мен. Тя отдели много време в банята и дойде от лявата ми страна покрита с кърпа върху главата си. Не помня всичко което след това ми говореше със спокоен глас, но тя ми посочи прозореца вдясно, където слънцето изгряваше. Там прекарах доста време, така че видях още, че тя накуцва и освен това ми каза, че тя е първата жена призната за „imam” (духовен водач) в Мадан или Рудозем.

Не съм я виждала оттогава, имаше още 4 операции в други болници през следващите три години, загубих всичките й контакти, но още от тогава си мислех, че искам да й подаря златно синжирче със златна роза.