автор: kandid

Прага -1968 г

Аз бях там
През юли 1968 г. се омъжих. Бях студентка по медицина – на 22 г. Заедно със съпруга ми Георги – студент по философия - 24 г. в началото на август потеглихме на сватбено пътешествие. Тогава можеше да се пътува по линия на Студентския съюз и беше много евтино. Посетихме Румъния, Унгария, Полша, Германия и на връщане Чехословакия – отседнахме в студентското градче в Прага.

Вече ни предстоеше връщане в България. Имахме малко пари и билет за влак.
През нощта на 20-август, чухме стрелба. Нямахме представа какво става, но за всеки случай легнахме на пода и така изкарахме до сутринта. Сутринта - излязохме. Високо на хълма видяхме танк и войници. На танка имаше петолъчка - ясно съветски. Това,разбира се ни успокои. Изкачих се до танка, той беше заобиколен от изплашени младежи. Млад лейтенант стоеше до танка и нещо обясняваше. Представих се и го попитах какво става. Той ми каза да не се тревожа, всичко вече е под контрол. В Чехословакия се подготвяла контрареволюция, на границата били струпани западни войски. Чехословашкото правителство е повикало на помощ войски от Вършавския договор и армии от пет социалистически страни са блокирали Чехословакия.
Положението било овладяно. А защо се стреляло? Над студентското градче имало военно поделение, танковете ги спуснали с парашути. Чешките войници били изненадани и открили огън, но недоразумението бързо се изяснило. Добре!
Върнахме се в общежитието. Гледахме как немски и съветски бронетранспортьори качват и извозват своите младежи. За час общежитието се изпразни. Останахме българите. Тръгнахме към града. Имахме малко крони и си купихме храна. Магазините бяха отворени и ни обслужваха без коментари.
Срещахме групи мъже - мълчаливи, разтревожени и гневни. Минахме покрай казарма. Тя беше затворена, пред нея - охрана. Войниците се показваха от прозорците. Ние им помахахме и те ни отговориха. Върнахме се в общежитието, бяхме в безизходица. По едно време пристигна автобус с чешки студенти, те ни помолиха да си съберем багажа и да се качим в него. Бяха любезни и приветливи. Направихме го. Закараха ни до пансион за чуждестранни ученици и ни настаниха в него. Успокоиха ни, че ще се грижат за нас и че няма нищо страшно. В пансиона дойдоха и възрастни българи, пътуващи с колите си. Казаха ни, че българското посолство е затворено, не пускат никого и не поемат никакви грижи за българите. Влаковете, автобусите и всякакъв наземен и въздушен превоз беше спрян. Границата блокирана. Интересна картинка. Никаква информация. Радиото не работеше. По едно време проработи. Много много не разбирахме, но със заплашителен глас се съобщаваше, че Чехословакия е окупирана от съветски войски и призоваваше чехите да дадат отпор. Мина не мина време и след известно прекъсване тона се смени. Призоваваше се към спокойствие, опасността е преминала, страната е в безопасност и музика. До вечерта нищо - тишина. През нощта започна да се стреля. Ето ви и трагикомична ситуация. Бях в тоалетната. Тя беше с прозорец към улицата. Стъклото се разби и в стената се заби куршум. Добре ,че бях седнала. После чехите ми обясниха, че било рикошет, от къде накъде, загадка.
Около общежитието имаше съветски бойна техника и войници. Носеха ни храна - малко мазен чай и нещо като варен булгур. Чешките студенти също ни носеха храна.
През деня беше спокойно, разхождахме се където искаме, наблюдавахме всичко с огромно любопитство.
Ето какво видяхме:
В Прага беше разположена само съветска военна техника и руски войници. Руските войничета се движеха на малки групи без демонстрация на оръжие. Бяха съвсем млади, видимо смутени, притеснени, почти уплашени. Когато заговарях с тях и им казвах,че съм българка те се отпускаха, чудеха се защо чехите ги посрещат враждебно, като са ги повикали и са дошли да им помагат. Отначало не знаели къде отиват, каза ли им , че провеждат мащабно учение.

Още видях : Възрастна жена залепва на стена позив, на него е изобразен Тодор Живков, от пръстите му капе кръв. До нея търпеливо стои руски офицер, изчаква я да си залепи позива и да отмине и после внимателно го отлепя, това се повтаря многократно.

Около паметника на Ян Хус има съветски танкове. Войничета са насядали на каменния парапет. Жена сяда до един войник, вади игла и я забива в крака му. Той отскача, поглежда я учудено и ужасено и се отдръпва, без никаква друга реакция.

Мъж се доближава до танк и започва да пише и рисува по него. Танкиста изчаква оттеглянето на мъжа, изважда парцал и внимателно избърсва написаното.

По улиците на Прага, обаче не е така спокойно. По Вацлавски намести се движи камион натоварен с мъже, намазани с червена боя и с превързани глави,със също оплескани с червено бинтове. След тях дълга колона коли, които надуват клаксони. Някои от тях със странни номера от прозорците се развяват странни знамена.
Ние бяхме и омерзени и озадачени. "Но кой,кой да ти каже". Ситуацията ни приличаше на карнавална бутафория. Но разбира се не беше така. Музеят на Прага беше надупчен с куршуми, атмосферата беше тягостна. Миришеше на безсилие,мъка и гняв. През нощите от покривите на къщите се стреляше.
Към 20 - ия ден пред общежитието спря български военен камион,охраняван от войници с автомати. Натовариха ни набързо и потеглихме към летището. Един от войниците се оказа познат на Георги. Той разказваше, че българската част е разположена на палатки извън Прага. През нощта ги обстрелвали, убили един войник. Дадено им било нареждане да стрелят само във въздуха. Немските части също били извън градовете. Но те не се шегували. Начертали линия и предопредели населението, който я премине, ще стрелят на месо. Навярно чехите им повярвали, те така или иначе имаха достатъчно опит с немските войни.

А Руснаците! Зад остър завой, заобиколен от пропасти, изневиделица пред руските танкове застанали чехи с жените и децата отпред. Първият танк, движещ се с висока скорост, поради невъзможност да спре, възвил и паднал в пропастта, екипажът загинал. Около 200 войници от съюзническите армии загинали, повечето руснаци.

Мемориална плоча с имена на загинали чехи по времето на Пражката пролет-1968 г./ 8 души/.
Качихме се на самолета и там - позната стюардеса. Нахраниха ни обилно. И ето ни в България. А у нас тишина. На сън ли бе или на явe.
След двадесет години посетих отново Прага, този път с дъщеря си. Следите от коршумите по музея още стояха.