автор: secret_rose

Вървя по тесните калдъръмени Истанбулски сокачета и вдъхвам аромата на риба и сол, а в ума ми един забравен модул просветва и ме запраща години назад, някъде из детстото на еснафа, наредил на дървена щайга сини мъниста против уроки пред дюкяна;
в очите на дядото, седнал на тротоара да продава стъклени наргилета и малинов тютюнец и витрините на касапина с два чадъра на Кока-кола отпред, да гони слънцето. Изкачвам нагоре джаддето с трудното име към стария Арменски квартал, Босфора е останал назад заедно с хората и гълчавата а тук, по дървените тераски, тесни като куплети на стара песня се вият едни сакъзчета, досущ момински дипли. Розови, алени, шарени. Някоя стопанка запретнала ръкави, поляла ги пък тръгнала надолу да купи пакетче Дамла сакъз или Мемет ефенди за следобния мисафирлък с комшийките, било кафето само бахане, пък душата сладко да иска, сладко да пийне, че на сладка приказка да замръкне. Ей я и другата уличка - най-тясната. Седем зидани стъпала има, с налепени кръгли камъчета по тях като да е мозайка, ама е повече. Ридван чорбаджията ги реди, откак се търкулна внучето на пердеджийката с колелото и си оплете крачето в спиците, после изхлузи шината и тръгна да слиза през балкона, та му зарасна накриво. Повече никое чедо да не пада там, ама и циментец наля между камъните, та токчетата да не закачат. Отива нагоре сокачето, още нагоре, чак до кръглата стъпка, кривото колело, дето свършват всички улички. Криво, зарад шкембеджийницата на Мюмюн ага. Агалък в него няма, ама като същински ага налива чорба на бедните и ръси трохи на пилците, само да минат. Седнал е на припек и чака. Поглажда шкембето, разджубуркано от кисел айрян и шалгамова вода, оригва се и подвиква: Насам, люде, насам, най-сладкото шкембе при Мюмюн!
Минават, всички от тук минават - и хора, и улици. И гладни, и сити. Присядам и аз, литва покривката, бяла като байрак на сърцето и пред очите ми кацат ли кацат солнички от дядовите - от едната страна лютив пиперец, от другата - чубричка, бутилка домашен оцет, нар екши, счукано чесънче и безброй разядки. На съседната маса пристига Ендер с бомбето, овесил ръка на колана, отдето се подава синджира на джобния му часовник, облякъл пригладеното си пролетарско елече и засукал мустак, подхвърля искри към глезена на учителката, забързала за школото. Учениците и в редичка - бели ризки, панталонки над глезена. Кое вчесано, кое разпасано - потничето му късо и затъкнало парче весник на пояса, да му пази кръстчето от вятъра. След тях - колежанчетата. Американския колеж тамън е отворил врати - за първа година. Ех, че красиви ученици, не мясат на другите. Елечета, ризки, баретки. Страх те е да ги загледаш, ще ги оцапаш. Учат се на модерно. Мине ли зимата докъм средата, на вратите овесят звънци с червени панделки и ги викат по английски. После таят дъх в класните стаи и вдигат ръка като един, кога даскала запита: Уот из диз? вдигнал нагоре стария си мастилен калем като знаме на Американо - Турската дружба. Дисиз а пенсил.
Фатма изтръся пясъка от галошите си, опъва шалварите и поклаща глава. Острия поглед на госпожа Демет Гюнгьор я пронизва със съсък а ръката и посинява от стискане на чантата с докторските такъми. И тя също по американски знае, учила там дълги години.Учила, завършила, пък не научила, че селската душа я лекува само любов, па било и в средата на Истанбуля, мисли Фатмето, врътва сочна задница пред очите на бейовете, насядали на кайве и плисва като пъстра есенна палитра надолу по улицата. "Захарни топкииии, шербетлия топчетаааа" - чувам чак из зад ъгъла и оставям лъжицата да не изпусна кой минава този път.
Само джаджик? С таратор се не живее - подсмихва се зад мен Мюмюн и ми поднася купичка подлучено шкембе. - Сам съм го варил, опитай, моме, ще си оближеш пръстите. Мерси - отговарям и погледът ми извива покрай него, спуска се надолу по стълбите към мазата, дето му е кухничката и скача на ръба на капака. Мюмюн опитва с големия черпак, добавя щипка чер пиперец, капва нещо зелено, пак опитва. Взема после пиринченото хаванче, претегля го в ръка - тежко като греходеяние и пуска вътре две зъбчета чесън да счука. Разбърква. Врътва копчето на газта, или още - избутва навътре желязцето, да затвори кепенчето и огъня да поутихне. Модерната готварска печка сега е стара, черна, ожулена, готвила е на пашата на Сюлейман султан, като е минавал на оглед, има история, ама повече има душа, знае как да вари шкембе. Размесва в канче малко доматена салча, сипва масълце и колко да ги лизне огъня, пък после бааавно ги разхожда над казана, да стане шарено и апетитно. Шкембето зеления не ще, затуй ще я накълца отделно - магданоз, рокулка, тере - да е лютичко, нищо, че само рибарите в кръчмите си го сервират. Може и листо киселец, че както на лаврака и пъстървицата, така и на шкембето му иде. И бърза, бърза да се качи горе, да обърше ръце в престилката и да седне на припек да види кой е минал, и кой ще мине.
- Мюмюн ага, няма ли да посръбнеш и ти една чорбичка...
- Ех, баджим, да посръбна, ама с тая хава навън требе и ракийка да сипна. Пък сипна ли ракийка, требе и Айшето да викна, че ракийка без мезе не бива.
Засуква мустак, оправя гънките на престилката и хуква надолу да си налее шкембенце. Тъкмо сяда до мен на съседната маса и един глух тропот звънна в ушите ни. Насред тясното Арменско сокаче - писана талига с кобилка, а на капрата - младеж, досуш Кел олан от приказките. Помахва с ръка, поздравява на незнаен език и връзва кобилката за дървения стълб с поклащата се везана табела. После спуска едни големи, гладни очи към нас. Мюмюн бей преглъща, понадига се от мястото си и маха с ръка към момчето.
- На, хапни, пътник гладен не се оставя. Как ти е името, чедо?
- Темелко. Темелко лудото.
Споглеждаме се, а на мен ми пресяда залъка.
- От де натъй, Темелко? Чак по тези земи...
- Търся Цариград, чичо, кожи продавам. Булчето ми болно, тейко ме прати...

Есен е. Арменския квартал на Истанбул прелива през вековете, пее песните на момците от сите времена. Звънти на сребро и злато, на любов и доверие. И на болка. Най - красивата болка.

____________________________
Посвещавам на Суат - момчето на ветровете, и на Алпер - нашият верен готвач.