автор: severianin

Светът е суха пясъчна пустиня
с небе – разнищен бедуински шатър,
и слънце – кръгъл стар печат от злато
върху папирус в избеляло-синьо.

Светът е мъртва призрачна Сахара
в която сенки и миражи скитат
под стъкления блясък на звездите –
очи небесни, като вечност стари.

Сред пясъчния ад посока диря.

Безумства слънчевият огън горе,
през него крачат сенките на хора,
но стъпките им не оставят диря.

И с мен е тъй.
                        В пустинята забравен,
и аз залитам в тая пещ проклета,
но няма я следата под нозете ми
и пясъкът назад е чист и равен.

Вървя ли? Сън ли е животът кратък?

Тъй искам диря да личи след мене,
да бъда не мираж и не видение,
да е реалност всеки отпечатък...

Но пясъкът е сух и ненаситен.
Затуй ли сплитам пъстроцветни рими?
За да остана в тях? За да ме има?
Това следа ли е?
                        И аз се питам...