автор: _katerina_

Камен вървеше бавно по кварталния тротоар. Мекият летен бриз разрошваше косата му и той се чувстваше като хлапак.
Четиридесет и няколко извървяни пътеки през вълните на времето бяха оставили малки браздички край очите му. Хората казват, че всяка преживяна емоция ти носи по един бял косъм. Неговите прошарени коси му придаваха по-голямо очарование. Дори, когато се погледнеше в огледалото си казваше, че сега е по-хубав от младежките си години. Което пък го караше да се засмее, защото веднага се сещаше за любимия израз на една своя колежка - " Ах, Камене, Камене, сребро в косите, злато в сърцето и стомана в панталона си ти! " . И палаво намигаше всеки път. Той, колкото и да беше добряк наистина, трудно се поддаваше на женски капани, дори почти никога. Беше разведен. Нещо не си допаднаха с Мая, неговата съпруга и решиха интелигентно да се разделят, всеки да си живее живота както го разбира. Мая беше бохем. Обичаше да излиза често по барове и ресторанти, да се забавлява с шумни компании до зори. Не бързаше да има деца, още й се живеело. Разбира се Емо се роди непланирано бебе и добре, че беше майката на Камен. Почти тя го отгледа, а след развода детето пожела да остане при баща си. Мая не настояваше за друго решение, взе си багажа и отпътува при приятели в Америка.
Слънцето ту препичаше, ту намигаше зад някое облаче. Кварталът, в който се връщаше Камен след толкова години, се беше разхубавил. Детските площадки бяха обновени, в кокетни беседки възрастни жени прехвърляха ръкоделията си и обменяха " светските" новини от района. Повечето блокове бяха санирани, зад някои пък живеещите си бяха спретнали малки зеленчукови градини - лук, чесън, салатки и тук-там цветенца за разкош. И все пак, като че ли сивотата на делника бе обхванала всеки един в отделна мрежа. Хората от един вход почти не се познаваха. А как беше преди години... Когато за първи път посети това място тъкмо се бяха настанили първите новодомци. Спомни си на Нова Година от един вход излезе мъж с акордеон, от друг излезе мъж с гайда. Та като засвириха, наслязоха всички, завъртяха едно кръшно хоро, ум да ти зайде. По-широки ни бяха душите ли, що ли?! Имахме повече сигурност или може би повече вяра в себе си и в утрешния ден.
Камен наближаваше блока, към който се беше запътил. Мислите му се върнаха към нея - Ева. Беше войник в близкото поделение, идваше често в този квартал и тук я срещна за първи път. Тя вървеше по отсрещния тротоар - млада и невинна, чиста като майчина сълза. Черните й коси танцуваха, а походката й беше като на млада кошута. Един ден ги бяха изпратили на строеж да помагат. Тогава тя дойде с баща си. Ремонтирал нещо човекът, помоли за малко строителен материал. Войниците започнаха да я подкачат, а тя така смело и остроумно ги парира, че всички заедно се смяхме. Камен за миг срещна погледа й, видя очите й - големи и кадифено кафеви. В онзи миг като Вечност усети огън и топлина, бликащи като от горяща камина в студен зимен ден. Предложи да им помогне, за да разбере къде живее и така ги изпрати до входа на блока. На следващия ден й написа писмо. Адресът попълни до номера на входа, получател - Ева, само толкова знаеше.
" ...Винаги съм те сънувал такава, каквато те видях за първи път на отсрещния тротоар. Ти си момичето на моите мечти, със сърце и душа го усещам.. ".
" Какви глупости съм писал само "- си помисли Камен. В последно време четеше много езотерика. Ако е вярно това, което пишат в тези книги, то мъжът е символ на разума и духа. Жената, от своя страна, на душата и емоцията. Явно затова пише в Библията жената да се подчинява на мъжа си. Би следвало душата да се подчинява на духа. По тази логика един умен и силен по дух и по характер мъж, и една нежна, любвеобвилна чувствителна жена биха били най-хармоничното единство. Камен несъзнателно се засмя за момент и изражението му отново се помрачи. Толкова се надяваше Ева да събере смелост и да му пише. Беше написал адреса на поделението и ден след ден чакаше отговор, но такъв не дойде.
След като се уволни от казармата се захвана с търговия. Създаде верига магазини в няколко града. Провървя му, само с Мая не се получи. Имаше всичко - уютен дом, добър син, пътуваше по света когато пожелае, нищо друго не искаше, освен Ева. След толкова години беше решил да се върне в онзи блок, в онзи вход, където ги остави с баща й. Надяваше се поне един от родителите й да беше жив и да му даде адрес или телефонен номер. Независимо дали ще го приеме или ще го отблъсне, Камен беше решен на последен опит. Той не знаеше, че в деня, когато остави писмото върху пощенските кутии една любопитна съседка го отвори. Прочете го, помисли , във входа имаше две момичета с това име, пък го пусна на студентката. Реши, че е за нея, тя е по-голямата, време й е да върти любов пък било то с войничета. Голямата Ева прочете писмото, но тъй като имаше приятел моряк прецени, че писмото е за малката Ева, гимназистката от горния етаж с буйните черни коси. Отиде и го пусна в тяхната пощенска кутия. Майката и бащата на малката Ева прочетоха писмото, показаха й го, но й забраниха да отговаря на някакъв непознат войник. Та тя е още в гимназията, трябва да учи, лекар или адвакат, каквото реши, но никакви момчета. Ева беше твърде послушна. Когато завърши медицина пак по тяхно настояване се омъжи за един адвокат, който надминаваше Казанова с похожденията си. Ева роди прелестна дъщеричка и след развода заживяха двете в същия квартал. Купи си жилище в близост до родителите си, за да им помага. От време на време облак засенчваше слънцето в очите й, но тя се чувстваше щастлива. Само любов дето нямаше. Какво ли щеше да стане се питаше понякога, ако беше отговорила на онова писмо. Не знаеше кой беше този Камен, беше ли го виждала, писмото за нея ли беше. Вероятно нямаше да е успяла жена и добър лекар, но може би щеше да има онази любов на Орфей и Евридика, която прави чудеса...
Камен влезе във входа , изкачи бавно стълбите, сърцето му биеше лудо. Онези дето скачат с ластици толкова ли им се вдига адреналина. Позвъни няколко пъти, но никой не отвори. Постоя на стълбището, погледа децата как играят отсреща на площадката и си тръгна. Океан от тъга заля сърцето му, на силните мъжки очи се появиха сълзи. Две синьо-зелени езера тихо преливаха. Отвори входната врата да излезе и неволно блъсна жената, която влизаше. Обърна се да се извини. Красива блондинка, чаровна Мерилин Монро със заразяваща усмивка. Косата беше друга, прическата беше различна, но очите бяха същите - тях не можеше да обърка...