автор: Albatros

Понеже – Богу драг, съм все немил,
нахълтах аз – без пукнат лев във джоба,
във черквата "Архангел Михаил" –
в неделя, баш когато сипват боба!

Сам Бог ми каза: – Пич, във храма влез!
Седни до мен – на скромната трапеза?
И – тъй като не съм правнук на Крез,
опрях и аз до майчица Тереза.

На дългата софра се подредих
и – там, сред сто брадясали клошари,
направо бях красив като жених! –
край паднали под масата сватбари.

Бе бобецът тъй дъхав и добър! –
наръсен с мерудийка и със джоджен –
и в Лондон! – най-изисканият сър
не би отказал бобеца ти, Боже!

А попчето – в огромния казан
така дълбоко бръкна със черпака,
че аз – от глад и щастие пиян! –
му общех в Синода служба яка.

И – щом повторно аз се наредих –
с надеждицата – да не се намръщи,
му казах – от Матея – седми стих!
И той ми сипа бобец – и за вкъщи.

Във пазвата си пъхнал четвърт хляб,
аз благославях майчица Тереза!
На тръгване – в черковния долап –
оставих тази мъничка поезия.

А днес – добре нахранен! – като поп,
във Рая ли живея? Или в Ада?
Такъв – сварен със обич, прост бял боб
аз повече в живота си не ядох!