автор: hristam

Моля, не ме изоставяй, човече,
заради хляба си, грижите, грешките.
Толкова много съм в тебе, че вече
сигурно ти е и страшно, и смешно.

Аз нося пулса на твоята кръв,
с тебе препускам през дните ти-бързеи.
Спъваш се в мен като в опната връв,
дето все искаш да стегнеш на възел.

Като зърно ненаписана музика
зрея,а ти надълбоко заравяш
всеки мой порив. Дали чакаш музата
или така по-добре ме забравяш?

Някоя нощ ще те свари с очи
втренчени в стария звезден таван.
Аз ще говоря, ти пак ще мълчиш-
ти си мой дом, аз съм твоят талант.

Знам ли дали съм достойно голям-
нямах идея, че даже израствам.
Но ако спреш ме на листа си, там
може би някой ще трогна. До щастие.

Моля, не ме изоставяй, недей-
аз съм ти даден със право на сбъдване.
Даже бездумен светът да немей,
аз ще родя в теб най-светлите думи!