автор: meiia

Ставаш.
Издишваш агония,
раздробените сънища,
неусвоената си пресита...
Целият ден не преставаш
да си онзи, дето го гонят
по голите кърища.
А ти се иска поне
някой да те беше попитал
дали имаш останали сили
да се спъваш и падаш,
да потъваш n-кратно?!
С живота тежко сте се напили.
Жестоко! До наглост!
И двамата се държите развратно.
Но не ти се прощава,
приятелю,
че не те държи махмурлукът.
A животът
без вина да те предава,
дори когато ти желае наслука.
Щом си запътил душата си,
не натам, накъдето я водят,
обърква смислите на нещата,
та в безвестието им да не можеш
да бъдеш свободен.
Хванат в рибарската мрежа
на случайности и причини,
полукърваво, полудиво
или копнежно
гледаш как животът ти ще те
отмине.
Защото все се раждаш без време.
Случваш се несподелено.
Вместо бащински да те приеме,
те забравя за това, че си
"нещо" твърде невярно скроено.
И не си се фиксирал в посока.
и не си си посочил адреса.
Лъвски не ти е отскокът.
Разпилян си, често си тъжен или
до болка потресен.
Е, това е! Семената от тръни
ще издращят отвътре чистото.
Ще прокърви, ще избухне, ще спъне
всяко ново разлистване.
Не се и надявай на залъче
топло.
Животът е отрезвително!
Недочува нададени вопли.
От камъни хвърлени е обител.
Подслони се, ако можеш,
в плаща му.
Но внимавай – сълзи да не рониш.
Иначе в гръб ще го изпращаш..
А ти се иска силно,
като децата
да викнеш: "Ти, ти гониш".
Денят, разчертан и на рани разкъсан,
те завръща в света изкупително.
Всичките ти договори снощи са скъсани.
Гол си. Отречен. И нов.
Ако това ти звучи успокоително...

"Да е добър денят ти!"